Линкълн Чайлд - Зоната

— Съли — повтори Маршал замислено. — Имаш ли представа къде е?

— От часове не съм го виждал.

— Добре — Маршал почувства как лицето му се изкривява от загриженост. Той се надигна от масата.

— Нали ще ми кажете, ако научите нещо?

Феръдей кимна. След като хвърли последен изпитателен поглед към двамата мъже, Маршал се обърна и бавно излезе от лабораторията.

Джеръми Логан крачеше внимателно по тесните коридори на равнище Д. Отнело му беше почти деветдесет минути проучвания да стигне до него — най-ниското равнище на централната секция на база „Страх“. Докато проникваше все по-дълбоко в базата, той откриваше коридори, задръстени с нарастващо количество призрачни останки: струпани едно върху друго писалища, инструменти, древни електрически уреди, гниещи кутии, пълни с електронни лампи. Човек имаше чувството, че всички неизползвани неща в базата с течение на годините бяха потънали на дъното.

Равнище В е било място, откъдето се е подпомагала работата на хората, настанени в базата: кухни за приготвяне на храната, пералня, шивалня. На равнище Г е била интендантската служба и безброй складови помещения заедно с няколко ремонтни работилници. С всяко по-долно равнище броят на работещите лампи намаляваше. За разлика от задушаващата топлина горе, тук цареше голям студ. Неприятната миризма на базата, неизбежна дори на горните равнища, тук беше значително по-силна. Логан сбръчка нос от миризмата на гнилоч и мухъл.

Равнище Д беше разбъркана смесица от спомагателни помещения и механични системи. Тук таваните бяха дори по-ниски, отколкото другаде и почти изцяло покрити от тръби и кабели. Повечето крушки бяха отвити от фасунгите, а тези, които бяха останали по местата си, не работеха. Логан се придвижваше бавно от помещение на помещение, а лъчът на фенерчето му се стрелкаше наляво и надясно. Много от предметите бяха покрити със стари мушами, които се бяха запазили добре в студения сух въздух. Той се запита кога ли някой е бил за последен път толкова дълбоко в базата. Имаше чувството, че е влязъл в машина на времето.

Спря пред нещо, което изглежда беше резервен контролен център, убежище, в случай че основните системи горе престанат да работят. Черните екрани на мониторите и осцилоскопите проблясваха в отговор, когато светлината на фенерчето минаваше по тях. Цареше пълна тишина. По прищявка изключи фенерчето и веднага беше обгърнат от пълен мрак. След този експеримент побърза да го включи отново. Логан излезе от контролния център и тръгна надолу по коридора, като си каза, че е трябвало да донесе резервни батерийки или за предпочитане резервно фенерче, за да замести онова, което щеше да се изтощи.

Преди коридорът да свърши при едно Т-образно кръстовище, той мина край още няколко претъпкани помещения, зад чиито полуотворени врати зееха правоъгълници от мрак. Логан спря и опита да се ориентира из този военен лабиринт. Ако не бъркаше, коридорът отляво водеше приблизително на юг. Той зави надясно и продължи.

След осемнадесет метра коридорът свърши пред тежка метална врата или по-скоро люк без прозорци, затворена с дебели резета. На тавана над главата му висеше червена крушка, защитена от метална решетка, която не светеше като всички останали на равнище Д, а на близката стена имаше завинтена табелка със следния надпис: „Предупреждение! Вход само с предварително разрешение. Изисква се допуск до секретни материали Ф–29“.

Логан прочете табелката веднъж, а после и втори път. После плъзна лъча по металния люк. Пристъпи, побутна резетата, но те не помръднаха. Вгледа се по-внимателно и видя, че дори да успее да завърти резетата, пак нямаше да успее да го отвори, катинар беше прекаран през отвора в едно от тях.

Изведнъж Логан се обърна. С гръб към люка, той прониза мрака в коридора със светлината на фенерчето. Базата беше мъртвешки тиха. Не беше виждал човек почти час и половина. Въпреки това беше сигурен, напълно и без съмнение, че току-що чу нещо.

— Кой е там? — провикна се той.

Никакъв отговор.

Стоеше напълно неподвижно, като се изключи ръката, която местеше фенерчето. Дали е някой от снимачния екип, който търси изчезналия труп? Никой не може да е толкова глупав, че да го довлече чак тук долу или да разшири толкова търсенето.

— Кой е там? — провикна се той отново. И пак не получи никакъв отговор.

Вече можеше да се връща. Беше намерил онова, което търсеше, но не можеше да продължи нататък. Люкът беше запечатан. След като си пое дълбоко дъх, той закрачи напред, но се спря, защото се сети, колкото и да му беше неприятно, че е в задънена улица. Нямаше друг път, по който да се върне на повърхността, освен надолу по коридора, откъдето дойде. И откъдето се чуха звуците.