Линкълн Чайлд - Зоната

— А подробният доклад, който е направил по-късно във Вашингтон? Той трябва да е документиран.

— Никога не е докладвал, защото умира десет дни по-късно в самолетна катастрофа близо до Форт Ричардсън.

— Второто копие от доклада… — започна Маршал. После замълча. — Значи всичко това е просто забравено?

— Тайната е умряла с учените и полковник Роуз.

— Сигурен ли си? Имам предвид, че никой не знае за станалото?

— Ако са знаели, са си мълчали, и сега вече са отдавна мъртви. Смяташ ли, че иначе армията щеше да разреши на теб и останалите от екипа да използвате база „Страх“?

Маршал поклати глава.

— Не се сетих за това.

Логан се усмихна лекичко.

— Сега разбираш ли, какво имам предвид с мъдростта да си държиш устата затворена?

Маршал не отговори веднага, а след малко хвърли поглед на събеседника си.

— Джеръми, за какво точно си дошъл тук?

— За да направя онова, в което най ме бива. Да разреша загадката. Да открия какво се е случило с онези учени. — Той изпи чая си. — Прав си, чаят не е лош. Искаш ли още една чаша?

Но Маршал не отговори, защото мислеше.

Трясък на блъсната врата, разтърсване на дюшека, грубо бутане по рамото. Джош Питърс се протегна, а после извади слушалките от ушите си. Неговият сън и вариациите за пиано от Макой Тайнър избледняха в спомен, а звуците на действителността, или другояче казано, база „Страх“, се завърнаха: далечен металически звън, непрекъснатото пукане от тръбите на парното и нетърпеливият глас на неговия съквартирант Блейн.

— Джош. Мамка му, Джош, ставай, да ти се не види.

Питърс изключи своя МРЗ плеър и примигна, за да фокусира погледа си. Зачервеното лице на Блейн със загрубяла от вятъра кожа затанцува пред очите му.

— Какво? — измърмори Питърс.

— Какво какво? — Твой ред е, човече. Аз бях навън в лайната цял час.

Питърс с мъка седна в леглото, след това отново се стовари по гръб.

— По-добре побързай. Вече минава девет. Не би искал Улф да те хване, че още се излежаваш в кревата, нали?

Това свърши работа. Питърс стана от леглото и енергично разтри лице с дланите си.

— Цялата работа е пълна лудост — обяви Блейн с кисел глас. — Вече цял ден търсим. В тази буря никой нищо няма да намери. Прави като мен: обикаляй в кръг, давай вид, че си много зает и внимавай да не ти замръзне задника.

Питърс не отговори. Той навлече някаква риза и си обу обувките. Може би ще успее да си остане полузадрямал през цялото време, а после да се върне в стаята и да продължи съня си оттам, където го беше прекъснал Блейн: Ашли Дейвис го мажеше по цялото тяло с масажно масло, ухаещо на ядливи лешници…

— Когато се приберем, синдикатите ще научат за станалото. Имам предвид, че уж трябваше да поддържам дигиталната библиотека и да съхранявам скриптърските листове, а не да обикалям ледовете, за да търся някакъв отвратителен снежен човек. И още нещо. Защо карат нас да търсим навън? Не може ли като Фортнъм и Тусан да претърсваме шкафчетата?

— Защото сме помощник-продуценти. Няма нужда да си ядрен физик, за да се сетиш. — И Питърс излезе с развързани обувки, оставяйки вратата широко отворена.

Той пое по коридорите и нагоре по кънтящото стълбище към входното фоайе в състояние близко до сомнамбулизъм. То беше пусто, като се изключи военният инженер, който беше на пост в караулното. Питърс му махна за поздрав, докато тътреше крака към помещението за аклиматизация, отвори шкафчето и си навлече парката. Блейн беше напълно прав: това беше огромна глупост. Първо, нямаха достъп до половината от базата. Ако той искаше да скрие трупа, щеше да намери начин да го остави на място, където на останалите нямаше да е позволено да търсят. Или в квартирите на военните. Те сигурно нямаше да разрешат някакви педалчета от киното да им ровят из нещата. Главното е, че само идиот би скрил създанието в базата. Не само защото навсякъде имаше прекалено много очи, но вътре беше толкова топло и влажно, че човек можеше да отглежда орхидеи. Значи скрит вътре труп, и то труп на десет хиляди години, щеше да завони след броени часове. Не, всеки с малко мозък щеше да го скрие отвън.

И той се беше насочил точно натам.

Питърс се спря, за да запише името си и часа в дневника, който Улф беше оставил в помещението. След това мина през сборния район, отвори вратата на главния вход и излезе навън. Първите хапещи пориви на вятъра грубо прогониха сънливостта му. Надеждата, че след едночасовата му смяна за претърсване на околността ще се върне да си доспи, се оказа напразна. Беше чул за лошото време, което ги блокира тук, защото самолетите нито можеха да излитат, нито да кацат. Да чуеш беше едно, но да го усетиш лично бе съвсем друго нещо. Той политна назад към входната врата, наведе глава и се наклони напред, за да устои на порива. Остри ледени иглички започнаха да се забиват в бузите му и Питърс се опита да скрие глава още по-навътре в обточената с кожа качулка. През надигащите се слоеве сняг и ледени късчета можеше да различи неясните силуети на сградите наоколо. Джош направи една внимателна крачка напред, после още една. Беше толкова сумрачно, че приличаше повече на нощ, отколкото на ден. Осветителните мостове се люлееха като огромни конструкции от блокчета „Лего“ и скърцаха възмутено под силните пориви на вятъра.