Линкълн Чайлд - Зоната

Убиецът беше влязъл в апартамента и се изправи пред ужасената възрастна дама в инвалиден стол.

— Това е майката на Ник Бианко — обясни Конти.

Камерата наблюдаваше с монохромно безразличие, докато мъжът разпитваше и блъскаше жената. Сега Уидмарк се усмихваше със странна крива усмивка, завъртя инвалидната количка и я избута от бедняшкия апартамент на стълбищната площадка.

— Гледай сега — обади се Конти. — Впечатляващ момент от историята на киното.

Уидмарк, който продължаваше да се усмихва, бледа ухилена мъртвешка глава в черен костюм, разположи количката срещу най-горните стъпала. Настъпи съвсем къса пауза. След това с внезапен мощен тласък той я запрати заедно с нейния ритащ и махащ с ръце обитател надолу по пътя, от който нямаше връщане.

Конти спря кадъра с изкривеното лице на Уидмарк.

— От кабелната телевизия ще ми се обадят след шест часа. Давам ти четири, за да направиш своя избор.

Маршал се изправи, без да каже нещо.

— Д-р Маршал, не забравяй, че аз така или иначе ще ти дам едната или другата роля.

През отминалите дни офицерската столова беше пълна с шум и суетня, излъчвайки онзи тип неудържимо веселие, подхождащо повече на студентски купон, отколкото на отдалечена военна база. Тази сутрин обаче тя приличаше по-скоро на морга. Хората седяха по двама или трима на маса и разсеяно ровеха из закуската, като почти не разговаряха помежду си. Разменяха се прикрити подозрителни погледи, сякаш виновните може да са навсякъде. Застанал на прага, Маршал осъзна, че по същество това е вярно. Всеки можеше да е престъпникът.

Очите му се спряха на една отдалечена маса, където седеше сам човек и четеше книга. Беше светлокос и слаб, с грижливо подстригана брада. Логан, професорът по история.

Маршал си взе парче пълнозърнест хляб и чаша чай, а после съвсем импулсивно седна срещу Логан.

— Добро утро — поздрави той.

Логан остави книгата „Озареният“ от Уолтър Бенджамин и погледна през масата.

— Това съвсем не е сигурно.

— Прав сте. — Маршал отвори малка кутийка мармалад и намаза филията си.

— Предполагам, че за тях е много по-лошо, отколкото за нас. — Логан кимна към съседната маса, където седяха двамата оператори, Фортнъм и Тусон, и вдървено побутваха бърканите яйца в чиниите си със сковани от шока изражения. Голяма част от снимачният екип беше пратен да претърсва базата и околностите й за изчезналата котка.

— Вярно е. Никой не е прецакал работата, с която си изкарвам хляба. — Маршал внимаваше да говори лековато. — А при вас как е?

Логан продължи да бърка кафето си.

— Не е повлияна от станалото.

— Радвам се да го чуя. Вие сте професор, нали? По средновековна история?

Логан започна да бърка по-бавно кафето.

— Точно така.

— Този период ми е много интересен. Дори се залових да чета историята на Контрареформацията. — Това беше само наполовина лъжа. Маршал наистина четеше подобен труд, но с надеждата, че крайно сухото изложение ще му помогне да заспи.

Логан повдигна вежди. Той имаше сини очи, които на пръв поглед изглеждаха сънливи, но всъщност бяха умни и пронизващи.

— Аха.

— Току-що свърших главата за Събора в Трент. Направо е невероятно какво влияние е оказал на католическата литургия.

Логан кимна.

— И откакто се събира за четвърти път през… ъъъ… 1572 г., нали така, не е имало по-влиятелен събор.

Бъркането престана. Логан отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Ужасно нещо.

— Трябва да минете на чай като мен.

— Може би ще го направя — Логан остави чашата. — В Трент са проведени три събора, а не четири.

Маршал не отговори.

— И последният е през 1563, а не 1572 г.

Маршал поклати глава.

— Очевидно съм бил по-уморен, отколкото съм смятал, за да объркам така нещата.

Логан се усмихна едва доловимо.

— А аз мисля, че сте ги схванали много добре.

Настъпи кратко и неловко мълчание. Накрая Маршал се изсмя изкуствено.

— Прав сте. Съжалявам, постъпих доста дебелашки.

— Не мога да ви обвинявам. Пристигам от нищото със странна професия и без особена причина да пребивавам тук. И веднага след пристигането ми настава ад.

— Дори така да е, нямах право да постъпвам така. — Маршал се поколеба. — Не че може да мине за извинение, но току-що идвам от среща с този неприятен тип Конти.

— Режисьора? Той и онзи питбул от кабелната телевизия Улф ме разпитаха много подробно вчера следобед. Не съм виждал толкова параноични хора.

— Да, а най-лошото нещо е, че е заразно. Аз също прихванах голяма доза. — И тя продължаваше да действа. Някои от нещата, които Конти каза за Съли, бяха по-убедителни, от колкото на Маршал му се искаше да признае. Той погледна часовника си. Разполагаше с три часа и половина, за да вземе решение.