Линкълн Чайлд - Зоната

Режисьорът беше любезен и дори весел, а единственият признак, че не е спал от тридесет и шест часа, бяха тъмните кръгове по очите му.

— Добро утро, д-р Маршал — посрещна го той с усмивка. — Добро утро. Хайде влизай. Седем и половина, чудесно. Оценявам точността. — Той беше гледал нещо на широкия екран с черно-бяла, леко зърнеста картина, но с едно щракване на дистанционното го изключи.

— Заповядай, седни.

Поведе го през помещението. През отворената врата Маршал видя малка съвещателна маса, заобиколена от ергономични работни столове. В далечния ъгъл стоеше монтажна маса „Мовиола“, а от макарите висяха филмови ленти. Маршал се вторачи в нея, питайки се дали този анахронизъм — все пак беше изобретена през тридесетте години — е част от творческото вдъхновение на Конти, или просто израз на режисьорска привързаност?

Конти седна на едно от креслата пред екрана и покани с жест Маршал да направи същото.

— Какво мислиш за малката ми прожекционна зала? — попита той все още с усмивка на лицето.

— Гледах как докараха това нещо с хеликоптер — отговори той и кимна към плазмения телевизор. — Реших, че е някакъв особено важен елемент от технологията на документалистиката.

— Важен е — отговори Конти. — Не само за монтирането на филма, но и за да запазя разсъдъка си здрав. — Той махна към двете лавици с дивидита, които обрамчваха телевизора. — Виждаш ли дисковете? Това е моята справочна библиотека. Най-великите филми, които са правени някога. Най-красивите, най-новаторските и предизвикващите най-много размисли. „Крайцерът Потьомкин“, „Нетърпимост“, „Рашомон“, „Двойна осигуреност“, „Приключението“, „Седмият печат“ — всички са тук. Никога не пътувам без тях. Те, д-р Маршал, са не само моята утеха, но и моят оракул, моят Делфийски храм. Някои посягат към Библията за напътствия, а други към И Чинг 22 22 Древна китайска книга за гадаене. — Б.пр. . Аз имам тях. И те никога не са ме проваляли. Ето това например. — С щракване на дистанционното Конти пусна наново филма. Лицето на Виктър Матюър с неговото вечно разтревожено изражение изпълни екрана. — „Целувката на смъртта“. Гледал ли си го?

Маршал поклати глава.

Конти намали звука до шепот.

— Забравен шедьовър от 1947 г. Филмът, с който Хенри Хатауей пробива. Сигурно познаваш творчеството на Хатауей: „Къщата на 92-ра улица“, „Улица «Мадлен» № 13“. Както и да е. Героят Ник Бианко… — Конти посочи Матюър, чието ненужно подчертано лице сега беше обрамчено от затворнически решетки — … е изпратен в Синг Синг заради дребно престъпление. Там е измамен от своя адвокат мошеник. За да си издейства пускане под гаранция, сключва сделка с районния прокурор. Съгласява се да доносничи за един убиец психопат на име Томи Удо.

— Звучи интересно.

— Меко казано. Не само е блестящ филм, но предлага и точното решение на моя проблем.

Маршал сбръчка чело.

— Не разбирам.

— Когато открихме, че котката я няма, аз бях на път да изпадна в паника. Страхувах се, че моят документален филм и дори кариерата ми са в опасност. Можеш да си представиш как се чувствах. Това трябваше да стане моят шедьовър. Да ме постави редом с Айнщайн.

Документален филм, излъчен в праймтайма, учуди се Маршал. Обаче реши, че е по-добре да си трае.

— Половината нощ крачех насам-натам, тревожех се и размишлявах какво да правя. След това се обърнах към тях — той махна към лавиците — и те отново ми дадоха отговора, от който имах нужда.

Маршал не отговори и изчака Конти да продължи, а той пак махна към екрана.

— Трябва да знаеш, че „Целувката на нощта“ е творба, известна като черна документалистика. Отчасти документален филм, отчасти криминале. Твърде интересна концепция. Много напредничава.

Той се обърна към Маршал, а светлината от екрана хвърляше върху чертите на лицето му черно-бели сенки.

— Вчера, разгорещен от случилото се, бях сигурен, че това е кражба. Сега, когато имах време да помисля, промених мнението си. Сигурен съм, че е било саботаж.

— Саботаж? — повтори като ехо Маршал Конти кимна.

— Котката е толкова ценна, че логистиката за изнасянето й от базата, за тайнственото й изчезване, просто не може да сработи. — Той допря върховете на пръстите си. — Крадците, а те трябва да са поне двама, защото активите са прекалено тежки, за да се справи сам човек, имат нужда от транспорт. А това би било невъзможно да бъде скрито от нас. Ако някой си тръгне по-рано, ние веднага ще разберем.

— А Карадайн, шофьорът на камиона? Той не само разполага с транспорт, но е и от новопристигналите.