Линкълн Чайлд - Зоната

— Логан също не е одобрен, нали така? И между другото, какво общо има одобрението с каквото и да било? — Очевидно рязката загуба на всяка възможност за телевизионно безсмъртие в комбинация с нахлуването на този бюрократ на неговата територия бе пробудила у Съли неговото чувство за собственост.

— Има много общо — отговори Улф. — Големината на този трофей, не само от гледна точка на науката, но и като научни кариери…

Съли отвори уста, после я затвори, но лицето му стана червено като цвекло.

— Мисля, че изяснихме всичко — Улф погледна към Конти. — Искаш ли да добавиш нещо?

— Само следното — каза продуцентът. — Преди двадесет минути говорих с президента на „Блекпул Ентъртеймънт Груп“. Това беше един от най-неприятните разговори, които някога съм водил. — Той огледа помещението. — Сега говоря на човека или хората, които са го направили. Вие си знаете кои сте. Господин Блекпул счита стойността на това откритие за неизчислима и затова смята неговото изчезване за грубо криминално престъпление. — Той отново направи пауза. — Тази кражба няма, повтарям, няма да бъде сметната за провал и черна точка върху моето творчество. Активите са тук и вие няма да имате възможност да се измъкнете с тях. Ние ще ги намерим, ще пренапишем сценария на нашето документално предаване и ще излезем пред публиката с още по-велико произведение на изкуството.

Маршал се качваше много бавно по щанцованите метални стъпала.

Стълбището беше тясно и тъмно, осветено от само една луминесцентна тръба. Електрическите крушки бяха дефицитна стока и въпреки присъствието на снимачния екип голяма част от базата оставаше напълно тъмна.

Чувстваше се по-уморен откогато и да е през живота си. Умората не беше физическа, а пълно емоционално изтощение. Беше забелязал същото и по опънатите лица на другите. След толкова усилия, такава голяма подготовка, внезапното изчезване изуми всички. Над цялата база висеше въпросът: кой го е направил?

Когато стигна до края на стълбището, той се спря пред затворена врата без прозорци. Погледна часовника си: осем и пет вечерта. Бяха минали петнадесет часа, откакто бе открил липсата на котката. Петнадесет безкрайни ужасни часове, изпълнени с недоверие, подозрения и несигурност. А сега, веднага след вечеря, имейл от Феръдей ги вика веднага в ПРВН.

Маршал се протегна към дръжката, натисна я и отвори вратата. Зад нея лежеше дълго ниско помещение, което приличаше на контролната кула на някое летище. Четирите му стени бяха покрити с прозорци, които гледаха към безкрайната ледена шир на Зоната. Помещението беше тъмно като стълбището и сумрачната светлина се отразяваше в екраните на дузина остарели радарни станции, подредени в прави редици. Остарели екрани, високи метър и осемдесет, бяха поставени в диагоналните ъгли на помещението. Пред всеки от тях имаше прожекционен апарат, потънал в прах и неизползван близо половин век.

Това беше помещението за радиовъздушно наблюдение, известно и като ПРВН, нервният център на база „Страх“ и най-високо разположената й част зад оградата. Когато се огледа, той успя да различи три неясни фигури, заели места на една заседателна маса: Съли, Пени Барбър и дипломантът Анг Чен. Чен му махна апатично. Съли беше подпрял лакти на коленете си, а брадичката беше отпуснал между дланите. Когато чу шума от вратата, просто вдигна очи, сетне отново ги отправи към пода.

Три вечери седмично се събираха в ПРВН, за да обменят данни за напредъка на своята работа. Никой вече не помнеше кой точно избра ПРВН за срещите им, но малко след пристигането им тук, да се събират на това странно място се превърна в редовен ритуал. Това обаче не беше формална среща: Феръдей искаше спешно да говори с тях.

Сякаш го беше планирал предварително, вратата се отвори и последен влезе Райт Феръдей с тънка папка под мишница. Обичайното разсеяно изражение беше изчезнало от лицето на биолога. Той мина бързо край радарните станции, като очилата му слабо проблясваха, и седна между Съли и Чен.

Известно време никой не проговори. Най-накрая Пени Барбър се изкашля:

— И така, да си събираме ли багажа?

Никой не отговори.

— Защото това ми каза онзи педал Конти. Той и неговият щурмовак Улф.

— Имаме само още две седмици работа по проекта — обади се Маршал. — Дори да го закрият, бюрокрацията работи бавно. Можем да довършим работата си навреме.

Барбър сякаш не го беше чула.

— Бъркаха с лапите си из всичките ми чекмеджета. Каза, че ние сме го направили. Каза, че според него всички участваме. Каза, че искаме екземпляра лично за себе си и за университета.