Линкълн Чайлд - Зоната

— Над замръзнали езера?

— Не е работа за хора със слаби сърца, а?

— По дяволите — каза Маршал. Гледката беше толкова нелепа — голям камион тук, във Федералната пустинна зона. Направо не беше за вярване.

— Обикновено пътуват между Йелоунайф и Порт Радиум — обясни Барбър. — Но това тук е специална доставка.

— Защо? Какво толкова важно не е могло да бъде превозено със самолет?

— Това — и Барбър посочи ремаркето отзад.

Досега вниманието на Маршал беше съсредоточено върху кабината на камиона. Но когато премести поглед върху товара, който носеше, видя, че това не е обичайният правоъгълен контейнер, а нещо, което повече приличаше на каравана „Айрстрийм“ 20 20 Марка известни каравани от алуминий с формата на кренвирш. — Б.пр. , само че много по-голяма. Слънцето току-що беше започнало да наднича иззад хоризонта и караваната заблестя на дневната светлина. По някакъв странен начин тя му напомняше подводниците, които понякога виждаше закотвени в Темза, докато минаваше с колата през Ню Лондон на път за къщата на родителите си в Денбъри 21 21 Става дума за гр. Ню Лондон, Кънектикът, кръстен на Лондон. Там също има река Темза. — Б.пр. . Покритите му с метал страни се издигаха гладки към нежно заобления покрив, окичен с цяла гора от антени и сателитни чинии. На големите прозорци висяха скъпи на вид пердета, грижливо затворени. Високо на задната стена имаше балкон със сгъваеми столове — много странна подробност, като се има предвид суровият климат.

Двигателят на влекача отново зарева и машината потегли напред сред дрънченето на веригите. Двама яки общи работници в кожени якета се отделиха от групата зяпачи, затътриха се към вратите и ги отвориха широко. Влекачът превключи на задна, с поредица оглушителни ревове на двигателя потегли назад и започна да вкарва товара си зад оградата. Подпомаган от общите работници, той вкара ремаркето доста навътре в двора на базата. Тогава оборотите на дизела спаднаха, шофьорът премести лоста на скоростите на „паркиране“, загаси двигателя и след една последна въздишка на въздушните си спирачки машината застина на място. Вратата на кабината се отвори и арктическият шофьор, слаб млад мъж със силен тен и шарена хавайска риза, скочи на земята, след което се залови да откача полуремаркето. В този миг вратата на пътника се отвари и отвътре се показа още един човек, който слезе по-предпазливо. Беше русокос и висок, може би на четиридесет и пет, с къса брада. Мъжът стъпи върху вечната замръзналост с очевидно облекчение. Издърпа голяма брезентова торба и чанта за преносим компютър от кабината на влекача, преметна ги през рамо и сковано закрачи към базата. Когато мина покрай Маршал и Барбър, им кимна.

— Този тип май е леко позеленял — изкиска се Барбър.

Появи се още един общ работник, който започна да развива дебели жълти електрически кабели от макара и да ги включва в панела, монтиран отстрани на караваната.

Маршал кимна към него.

— Според теб какво му е предназначението на това?

— За нейно величество — отговори Барбър.

— Какво?

Но докато казваше това, Маршал чу нов звук — плясъка на витла на приближаващ хеликоптер. Когато шумът се усили, той забеляза, че не издава тънкото свистене на товарните машини, които през последните дни пренасяха екипировката за снимачната площадка.

Писъкът на турбините беше по-гладък, нисък и мощен.

Скоро птицата се показа ниско над хоризонта и той осъзна защо. Това не беше някоя от леките машини, които обслужваха затънтените краища, а „Сикорски v76Ц++“, най-луксозният сред хеликоптерите. Сега лесно се досети коя е „нейно величество“.

Машината се приближаваше бързо, увисна над базата за миг и кацна на вечно замръзналата земя обезпокоително близо до оградата, като вдигна боцкащи облаци сняг и ледени парченца. Зяпачите бързо побягнаха, покривайки лицата си с ръце, и отстъпиха зад най-близките сгради. Когато воят на турбините намаля и ледената буря утихна, отстрани на хеликоптера зейна люк и в него се появи тънка като молив жена в шлифер от „Бърбери“. Тя се спусна по стъпалата, после спря и огледа струпаните сгради с непроницаемо изражение. Отвори чадър, който въртящите се все още витла за малко не изтръгнаха от ръцете й, и започна да се изкачва обратно. На вратата се показа втора жена. Тя носеше нещо, което заприлича на Маршал на палто от хермелин, и двете започнаха да слизат по стълбите. Маршал се помъчи да зърне лицето на жената с хермелина, но онази с шлифера я пазеше толкова плътно от вихрушката на витлата, че не можеше да види нищо повече от крайчеца на коженото палто, проблясването на хубави крака и блясъка на черни токчета, които чаткаха по вечно замръзналата земя.