Линкълн Чайлд - Зоната

— Но нали глобалното затопляне подпомага твоята работа?

— Топенето на ледника ми помага да събера повече проби по-бързо. Мога да събирам всичко от лицето на топящия се ледник: цветен прашец, насекоми, борови семена и дори въздушни мехури, за да определя количеството въглероден окис в древния въздух. Това, разбира се, е по-приятно, отколкото ваденето на сондажни сърца от леда. Но не означава, че съм привърженик на глобалното затопляне. Учените трябва да бъдат обективни.

Тя го гледаше, а шеговитата й усмивка ставаше все по-широка.

— А ти такъв ли си? Обективен?

Той се поколеба. После въздъхна.

— Ако искаш да знаеш истината… не. Глобалното затопляне ужасно ме плаши, но не съм активист. Просто разбирам по-добре последствията от останалите хора. Ние вече губим контрол над положението.

Земята е забележително издръжлива, тя е напълно способна да се възстановява сама. Но тенденцията на затопляне се ускорява твърде бързо, а едновременно с него настъпват още сто верижни реакции…

Той спря и тихичко се засмя.

— Предполага се, че трябва да бъда неутрален по този въпрос. Ако Съли ме чуе какви ги приказвам, ще му падна в ръчичките.

— Няма да му кажа. Оценявам високо това, че си искрен.

Той вдигна рамене.

— Всъщност е много смешно. В краткосрочен план аз имам полза от топенето на ледника, но когато той изчезне, всички доказателства, които са нужни за моите изследвания, ще изчезнат заедно с него. Всичко ще бъде отмито в океана. Това е единствената ми възможност да проуча глетчера и да събера проби.

— Значи за това гориш тока до късно. Съжалявам, че те прекъснах.

— Шегуваш ли се? Много се радвам на посещението ти. Не само аз съм зает. Погледни себе си: задаваш въпроси, вършиш подготвителната работа, за да изглежда звездата добре. А тя май не е особено благодарна за здравата ти работа.

Кери направи гримаса, но отказа да бъде въвлечена в подобен разговор.

— Ние, изпълнителните продуценти, носим своя кръст точно както и ти твоя — тя хвърли поглед встрани. — Свириш ли? — и тя посочи синтезатора, облегнат на стената в ъгъла.

Маршал кимна.

— Най-вече блус и джаз.

— Добър ли си?

Той се засмя.

— Предполагам, достатъчно. Бих могъл да си вадя хляба с това, но свиря с група в един клуб в Уобърн. Най-вече обичам да настройвам синтезатори. Разбира се, днес това вече не се налага, защото всички звуци са предварително подготвени, а ти само избираш формата на вълната от компютърното меню. Но като младеж обичах настройващите осцилатори и филтри. Сам си направих синтезатора.

— Някой ден трябва да ни посвириш. — Тя стана. — Мисля, че е по-добре да се връщам навън. Преди малко подготвих откъс за Северното сияние и предполагам, че Емилио вече снима.

Маршал също се изправи.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

Горе в помещението за аклиматизация Маршал видя, че термометърът показва минус два градуса. Той облече олекотената си парка, поведе Кери Екберг през сборния район и след това навън от базата, където попаднаха в средата на контролиран хаос. Въпреки късния час плацът бе оживен от звуци и светлини. Сценични работници издигаха триподи за камери и разполагаха на позиция големи подпорни конструкции срещу хранилището, подготвяйки снимачната площадка за снимките на следващия ден. Недалеч от караваната на Ашли Дейвис един осветител монтираше прожектор, за да усили светлината за предстоящите снимки. Тонтехникът обсъждаше оживено нещо с Фортнъм, главния оператор. Улф, човекът за връзка с кабелната телевизия, стоеше като привидение до снегомобила с ръце в джобовете и мълчаливо наблюдаваше случващото се. Още десетина души просто висяха наоколо на малки групички и гледаха към нощното небе.

Маршал последва примера им и погледна нагоре. От онова, което видя, направо му спря дъхът. Беше предполагал, че ярката светлина около него е напълно изкуствена. Вместо това видя, че тя идва от най-странното и необикновено северно сияние, което някога беше виждал. Цялото небе пламтеше от слоеве вълнообразно полюшваща се светлина. Стори му се, че беше материална, гъст, подобен на живак блясък, който сякаш пълзеше по небето. Тя висеше толкова ниско над главата му, че той изпита нелепия подтик да се наведе. Имаше цвят, който му беше трудно да опише: невероятно наситено тъмночервено с призрачен, лек радиоактивен блясък.

— Исусе — промърмори той.

Екберг го погледна.

— Мислех, че вече си свикнал.

— Това не е обикновено северно сияние. Обикновено виждаш променящи се цветни ивици. Но тази вечер има само една. Виж колко е наситена.