Линкълн Чайлд - Зоната

— Да, прилича на вино. Или кръв. Доста е зловещо. — Тя го погледна, а лицето й призрачно блестеше с отразена светлина. — Значи досега не си виждал подобно?

— Всъщност само веднъж. През нощта, когато открихме тигъра. — Той замълча. — Но тази вечер ефектът е два пъти по-силен. И е толкова ниско на небето, че направо можеш да го докоснеш.

— Въобразявам ли си, или издава звуци? — Екберг беше наклонила глава настрана и сякаш се ослушваше. Маршал направи същото. Той знаеше, че е невъзможно. Но въпреки това сред дрънченето на екипировката и бученето на генераторите се чуваше нещо. В един миг трещеше като далечна гръмотевица, а в следващия стенеше като раждаща жена и винаги в съзвучие с отслабването и усилването на светлината. Той си спомни словата на възрастния мъж: „Древните са бесни. Яростта им оцветява небето с кръв. Небесата крещят от болка като раждаща жена“.

Маршал поклати глава. Беше чувал истории за това как Северното сияние пъшка и плаче, но винаги ги беше причислявал към легендите. Може би защото светлината беше много по-близо до земята от обикновено, възникваше някакъв свързан с това звуков феномен. Точно се готвеше да се върне вътре, за да вдигне под тревога колегите си, когато забеляза Феръдей. Биологът стоеше между две сглобяеми бараки с магнитометър в едната ръка и цифрова камера в другата. Изглежда също беше забелязал какво става, защото и двете бяха вдигнати към небето.

Маршал усети движение откъм едната страна, обърна се и видя, че се приближават арктическият шофьор и неговият спътник. Въпреки студа шофьорът още носеше ярката си риза на цветя.

— Страхотна гледка, а? — каза той.

Маршал просто поклати глава.

— Виждал съм доста северни сияния — продължи мъжът, — но това надминава всичко.

— Инуитите вярват, че това са духовете на мъртвите — отговори Маршал.

— Така е — потвърди пътникът с подстриганата брада. — При това не са особено дружелюбни. Те използват небето, за да играят футбол с човешки черепи. Легендата твърди, че ако подсвирнеш, когато Северното сияние е загаснало, тези духове може да слязат и да вземат и твоята глава.

Екберг потрепери.

— Тогава, моля ви, никакво свирене. Аз много държа на главата си.

Маршал погледна новопристигналия с любопитство.

— Не бяха чувал това.

— И аз, докато не преспах в Йелоунайф — Той кимна към шофьора. — Там този приятел любезно ми предложи да ме докара.

Маршал се засмя.

— Нямахте много доволен вид, когато слязохте от камиона.

Брадатият пусна тънка усмивка. Вече се беше съвзел след пътуването, което изглежда е било много мъчително.

— Тогава ми се стори добра идея — той протегна ръка. — Казвам се Логан.

Шофьорът последва примера му.

— А аз Карадайн.

Маршал представи Кери Екберг и себе си.

— Нещо ми подсказва, че не си оттук — обърна се той към шофьора.

— Точно така. Веро Бийч, Калифорния. Заплащането тук е страхотно, но от друга страна, в Аляска има прекалено много неща, от които изобщо нямам нужда.

— И от какво по-точно? — полюбопитства Екберг.

— Снегът, ледът. Хората. Особено мъжете в червени фланелени ризи.

— Мъжете — повтори Екберг.

— Точно така. По тези места съотношението мъже/ жени е десет към едно. Казват, че ако една жена прояви интерес, изгледите са добри, но гледката обикновено е кофти.

Всички се засмяха.

— Трябва да се връщам в базата — каза мъжът на име Логан. — Изглежда информацията за пристигането ми не е дошла навреме и добрият сержант Гонзалес се нуждае от обяснение за присъствието ми тук. Беше ми приятно да се запознаем. — Той им кимна последователно и тръгна към главния вход.

Те го наблюдаваха как се отдалечава.

— Не го познавам — обърна се Екберг към шофьора. — Да не би да е от екипа на Ашли Дейвидс?

— Сам си е господар — обясни Карадайн.

— Тогава какво прави тук?

Шофьорът вдигна рамене.

— Каза ми, че е професор. Обясни, че бил енигмолог.

— Какъв? — попита Маршал.

— Енигмолог.

— Значи е с теб, така ли? — попита го Екберг.

— Не — отрече Маршал. — И за мен е загадка.

Той се огледа отново. Атмосферата беше изпълнена с такова вълнение, че се усещаше направо физически и не можеше да бъде обяснено изцяло със Северното сияние. Въпреки трескавото щуране като в мравуняк, изглежда всичко вървеше по график. Грижливо изчисленото разтопяване на ледения блок вече беше започнало. От време на време Маршал виждаше как от пода на хранилището прокапва вода от стопения лед. Утре в четири след обед, когато на Източното крайбрежие щеше да е настъпило най-гледаното телевизионно време, камерите щяха да заработят и документалният филм на живо да започне. Накрая щяха да отворят хранилището. А след това, осъзна изведнъж Маршал, екипът щеше да си събере багажа и върху връх Страх отново да се спусне спокойствие. И през оставащите две седмици от техния престой работата им щеше да тръгне в обичайното русло.