Линкълн Чайлд - Зоната

— Точно така — отговори Маршал. Почувства лека изненада. Не знаеше, че Гонзалес следи какво прави. — Сънят ме спохожда трудно.

— Не съм изненадан, с този купон, който се вихри долу — смръщи се Гонзалес. Малката му кръгла глава сякаш излизаше направо от раменете и когато я поклати неодобрително, по задната част на врата му се появиха дебели гънки.

Маршал се засмя.

— Вярно, че са малко шумни.

Гонзалес изпръхтя неодобрително.

— Извинявам се, докторе, но шумът е най-малкото. Просто са твърде много. Не очаквахме и наполовина толкова хора и сега базата ми е претоварена. Инсталациите са стари и са поддържани само за леко натоварване. А сегашното е много по-голямо. Ние сме само четирима и не може да бавим всички. Следобед Марселин хвана един от тях, че е нарушил периметъра и се разхожда в сектор „Военни операции“. — Той се смръщи още повече. — Направо се изкушавам да подам официално оплакване.

— Нещата скоро ще се оправят. Мисля, че десетина си заминават утре. — Беше чул, че когато по-голямата част от филмовия материал бъде заснета, много от общите работници ще се върнат на юг.

Гонзалес изръмжа.

— Това не е достатъчно скоро за мен.

Маршал го погледна замислено. Гонзалес беше казал „моята база“. Имаше право да изпитва чувство на собственост. Сега, когато му оставаше съвсем малко до пенсия, той вероятно беше прекарал повече от двадесет години в база „Страх“, напълно изолиран и само на около триста и няколко километра от Арктическия кръг. Направо не беше за вярване. Нямаше съмнение, че другите войници нямаха търпение командировката им да свърши. Може би е тук вече толкова дълго, предположи Маршал, че не може да си представи да живее някъде другаде. Или както бе намекнала Кери Екберг, той е просто човек, който цени много своето уединение.

Махна на Гонзалес и се насочи към главния вход. Големият външен термометър в помещението за аклиматизация показваше минус петнадесет градуса по Целзий. Маршал отвори гардеробчето си, нахлузи парката, плетения шлем, апреските и ръкавиците. След това мина през сборния район, отвори външната врата и излезе в нощта.

Бетонният плац пред базата лежеше смълчан под огромния звезден купол. Маршал се спря за миг, за да привикне към щипещия леден въздух. После закрачи в нощта, пъхнал ръцете си в ръкавици в джобовете, като внимаваше да не се спъне в електрическите кабели, които се извиваха под краката му. Вятърът беше утихнал изцяло и почти пълната луна хвърляше призрачно синя светлина върху околността. Сега, когато целият снимачен екип се намираше в база „Страх“, сглобяемите бараки и складове бяха напълно тихи и сякаш потънали в дълбок сън. Единственият шум се носеше от електроцентралата, която тътнеше от усилие да захранва новите гладни за енергия обитатели.

Той се спря при оградата и се огледа внимателно наляво и надясно. Откакто бяха пристигнали, поне десетина пъти бяха забелязвали бели мечки, но тази вечер той не видя тъмна сянка да кръстосва безкрайната вечна замръзналост или грозните извивки на древната лава. Придърпа качулката по-плътно към лицето си и мина покрай празния пропуск, оставяйки на краката си сами да избират пътя.

Скоро започна да се изкачва по стръмната пътека към ледника, а дъхът му се носеше назад на големи облаци пара. След като се загря от ходенето, крачките му станаха по-леки и той започна с лекота да размахва ръце. След едно добро разкършване може би щеше да успее да заспи въпреки шума, който вдигаше снимачният екип.

След петнадесет минути склонът стана по-полегат. Тежките машини бяха преместени и сега имаше пряка видимост към езика на ледника, тъмносиня стена, която на лунната светлина сякаш гореше със свой собствен вътрешен огън. А там, в сенките, се криеше малкият черен отвор на ледената пещера…

Изведнъж спря. Пред входа на пещерата стояха хора. Три сенки се открояваха неподвижни на фона на ледника.

Започна бавно да се приближава. Долови приглушените звуци на разговора им. Когато чуха хрущенето на стъпките му, хората се обърнаха и за своя изненада той разпозна останалите учени: Съли, Феръдей и Пени Барбър. Единственият член на екипа, който липсваше, беше дипломантът Анг. Сякаш се бяха събрали край мястото на откритието след предварителна уговорка.

Съли кимна на Маршал, когато се приближи достатъчно.

— Прекрасна нощ за разходка — отбеляза той. През рамото му беше преметната една от ловните карабини на експедицията.

— По-хубаво е от лудостта в базата — отговори Маршал.