Линкълн Чайлд - Зоната

— Смилодон.

— С какво се храни смилодонът?

— Това е едно от нещата, които се надявам да можем да уточним с по-големи подробности. Съдържанието на стомаха би трябвало…

— Благодаря, докторе, виждам накъде биеш. Нека се придържаме към по-общите неща… Тази котка месоядна ли е била?

— Всички котки са месоядни.

— Яла ли е хора?

— Предполагам, когато е успявала да ги хване.

По лицето на Конти се появи нетърпеливо изражение.

— Би ли го заявил за камерата?

Маршал хвърли поглед към камерата и въпреки че се почувства глупаво, каза:

— Смилодоните са яли човешки същества.

— Чудесно. Как се почувства ти, д-р Маршал, когато открихте котката?

Маршал се смръщи.

— Как съм се почувствал? Шокиран. Изненадан.

Конти поклати глава.

— Не може да кажеш това.

— Защо не? Настина бях страшно изненадан.

— Нима очакваш нашите спонсори да плащат по 500 000 долара на минута, за да чуят от теб, че си бил „изненадан“? — Конти се замисли за миг. След това обърна тефтера, извади от джоба си маркер и написа нещо на гърба му. — Бих искал да прочетеш това на глас. Само за да изпробваме звука. — И той вдигна гърба на тефтера пред очите му.

Маршал се взря в написаното на ръка.

— Почувствах се така, сякаш съм надникнал в сърцето на мрака.

— Моля още веднъж. Бавно и по-драматично. Гледай в камерата, а не към тефтера.

Маршал повтори изречението. Конти кимна доволно, след което се обърна към помощник-оператора.

— Хвана ли това?

Тусан кимна. Тогава Конти се обърна към тонтехника.

— Записа ли го?

— Да, шефе, записах го.

— Чакай малко — обади се Маршал. — Не съм казал подобно нещо. Думите бяха твои.

Конти разтвори ръце.

— Бива си ги, нали?

Маршал изгуби търпение.

— Теб не те интересува научната достоверност. Просто не ти дреме за нея и точка. Единственото, което искаш, е едно добро шоу.

— Докторе, на мен за това ми плащат. А сега нека поговорим за теб. — Конти отново погледна надолу към тефтера си. — Накарах моите документалисти да се поровят малко за членовете на вашата експедиция. Твоята история, д-р Маршал, е особено интересна. Бил си офицер с награди. Носител си на сребърната звезда, но са те уволнили дисциплинарно от армията. Това вярно ли е?

— Ако е вярно, едва ли очакваш да говоря за това.

— Хайде да опитаме отново. — Конти притисна дланите си една в друга. — Северномасачузетският университет е… как да кажа?… Не се слави с качеството на своето академично тяло. Как човек като теб става учен, и то на място като това?

Маршал не отговори.

— Имаш квалификация на снайперист. Защо само ти от вашата експедиция отказваш да носиш карабина за самозащита?

Маршал се изправи рязко.

— Знаеш ли какво? Върви да си намериш друг, на когото да бърникаш из душата. Повече няма да отговарям на въпросите ти.

Когато Конти отвори уста, за да каже нещо, Маршал пристъпи към него.

— Ако се опиташ да зададеш още някой въпрос, ще те сритам по малкия досаден гъз.

Настъпи напрегнато мълчание. Конти го гледаше със същия преценяващ поглед, който му беше хвърлил точно преди Улф да извади договора. Мина доста време, преди да заговори.

— Д-р Маршал, нека ти обясня нещо. Аз съм влиятелен човек. И то не само в Ню Йорк и Холивуд. Ако решиш да ме превърнеш в свой враг, ще направиш много голяма грешка. — Той избърса надрасканите думи от гърба на тефтера с длан и се обърна към Тусан.

— Виж дали можеш да намериш д-р Съли. Нещо ми подсказва, че той ще бъде по-склонен да ни сътрудничи.

По-късно същата вечер Маршал крачеше по натъпканите с екипировка коридори на равнище Б. В своята лаборатория, а по-късно в апартамента се чувстваше разсеян и разстроен от грубия разговор, а тракането на минаващите с екипировката хора не правеше нещата по-леки. Тъй като знаеше, че както обикновено, ще заспи трудно, той се насочи към повърхността за нощната си разходка, която се беше превърнала в нещо като традиция за него.

Изкачи се по стъпалата и тръгна през входното фоайе, а стъпките му отекваха по металния под, покрит с балатум. Както очакваше, в караулното имаше човек. След пристигането на снимачния екип сержант Гонзалес пращаше наряд, независимо от останалите задължения на войниците. Но за изненада на Маршал, на пост беше самият Гонзалес.

Сержантът му кимна, когато го наближи. Въпреки че беше на петдесет и няколко, мъжът излъчваше усещането за почти неизчерпаеми сили.

— Докторе — усмихна му се той, — пак ли на редовната вечерна разходка?