Линкълн Чайлд - Зоната

— Конгресът е щял да използва това пространство за заседанията си, стига да е оцеляло — обясни той. — В противен случай щели да ползват по-малките помещения долу. Той посочи стената пред тях. — Тя защитава противовзривните врати на асансьора. — Отвори вратите с известно усилие и отзад се показа малко помещение с друга врата в далечния край. След като я отключи с ключ, който държеше закачен на ланец, Хънт го въведе в голям асансьор, боядисан в зелено. Щом затвори вратата, използва същия ключ, за да отключи командното табло на асансьора. По него нямаше копчета за различни етажи, нито някакви светлинни индикатори.

Спускането продължи много дълго. След като минаха тридесетина секунди, Хънт се обърна към своя гост.

— Е, д-р Логан, какво точно ви интересува? Техническите съоръжения? Квартирите? Лазаретът? Питам, защото учени, които си поръчват частна обиколка, се интересуват от нещо съвсем определено. Колкото повече ми кажете, толкова повече ще мога да ви помогна.

Логан го погледна.

— Всъщност, господин Хънт, сам по себе си бункерът не ме интересува.

— Не ви интересува? Тогава защо…

— Тук съм, за да прегледам архива „Омега“.

Очите на Хънт се ококориха.

— Архивът? Съжалявам, но това е напълно невъзможно.

— Информацията в тези архиви беше разсекретена в… — Логан погледна часовника си — … осем часа тази сутрин. Значи преди седемдесет минути. Сега той е общественодостъпен.

— Да, да, обаче съответните процедури по разсекретяване… преглеждане, проверки и други подобни… първо трябва да се направи това и тогава… А и молбите трябва да минат по каналния ред.

— Мен ме интересува само едно досие. Можете да гледате, ще го прочета във ваше присъствие. А щом стана дума за каналния ред, мисля, че ще приемете това за достатъчно, за да премахне всякакви възражения. — Логан отвори чантата си, извади сгънат лист, в чийто горен край беше отпечатан гербът на Съединените щати, и го подаде на Хънт.

Нисичкият мъж плъзна поглед по писмото, а очите му се ококориха още повече. Той облиза устни и каза:

— Много добре, д-р Логан. Много добре, но аз въпреки това се нуждая от устно разрешение.

Логан посочи подписа в долния край на писмото.

— Разбира се, ако настина желаете да го обезпокоите… можете да го направите. Обаче, след като се върнем в хотела. Ще ми трябват само няколко минути, ако бъда оставен да проведа проучването си, без да ми се пречи.

Хънт свали очилата, избърса ги в пеша на сакото, върна ги на място и накрая намести сламената си шапка.

— Мога ли да попитам… — гласът му затрепери и той се изкашля — какъв интерес може да има професор по средновековна история към архива „Омега“?

Логан го погледна благо.

— Господин Хънт, както споменах по-рано, аз съм в творчески отпуск.

Вратата на асансьора изскърца и се отвори към бетонен тунел с полукръгъл таван и метални решетки по пода.

— Моля, последвайте ме — измърмори Хънт и закрачи бързо надолу по тунела. Беше много студено и влажно. Редица крушки с нагряващи се жички висяха от тавана в кръгли фасунги на къси кабели и осветяваха пътя им. Високо на една от стените бяха закрепени дълги зелени тръби, които потъваха дълбоко навътре в бункера. Хънт наложи бърз ход, защото очевидно вече не беше разположен да води разговори. Минаха край няколко отвора на пресичащи пътя им тунели и покрай нещо, което приличаше на спалня, после край голямо помещение с телевизионни камери, чиято задна стена беше покрита със снимки на сградата на Капитолия, заснета в сезона, когато цъфтят черешите. Тогава Хънт свърна встрани от главния коридор. Прекоси помещение, пълно с контролни табла на електрически уреди, и стигна до малкото преддверие след него. Плъзна настрана една фалшива стена в задната част на помещението и пред погледа му се показа тежка метална врата, окачена на масивни панти. Хънт извади друг ключ от джоба си и го пъхна в централно разположената ключалка.

— Архивът е оттатък — каза той. — Моля, намерете досието и го прегледайте колкото може по-бързо, защото трябва по най-бърз начин да получа разрешение.

— Няма да се бавя — успокои го Логан.

Хънт се смръщи и кимна. След това завъртя ключа и дръпна вратата да се отвори. От черната вътрешност на помещението ги лъхна застоял и прашен въздух. Миризмата накара пулса на Логан да се учести.

Архивът „Омега“ беше точно такова откритие, заради което Джеръми Логан, чиято титла на учен медиавист, макар и вярна, беше нещо като благородническа димна завеса, живееше. През годините след Втората световна война правителството се беше възползвало от полагащата се на конгресния бункер секретност, за да съхранява там много тайни военни архиви. Макар самият бункер да беше разсекретен цяло десетилетие по-рано, трябваше да минат още много години и да бъде оказан голям политически натиск от историци, журналисти и защитници на правото на информация, за да отпаднат ограниченията върху архива „Омега“. И макар че технически погледнато той беше разсекретен тази сутрин, стандартната процедура изискваше представители на службите по сигурността да прегледат досиетата и преди да бъде разрешен достъпът на широката общественост до тях, да махнат онези, които все още са смятани за тайни. За да си осигури кратко посещение преди това окончателно прочистване на архива, Логан беше изискал да му върнат няколко услуги.