Линкълн Чайлд - Зоната

— Както можеш да видиш, тук няма добра видимост — отговори Маршал. — Ледът е мръсен, задръстен е с праисторическа кал. Затова накарахме нашия дипломант да донесе устройство за радиосканиране. Той изпраща радиосигнали и измерва създалото се ехо. Нещо като ехограф.

— Или ехолот за откриване на рибни пасажи — подхвърли Екберг.

— Донякъде — отвори развеселено Маршал. — Изключително високотехнологичен ехолот за откриване на рибни пасажи. Както и да е. Заради състоянието на леда точни измервания не могат да бъдат направени, но тялото изглежда е дълго приблизително два метра и четиридесет и четири сантиметра. Ние преценяваме теглото му на около четиристотин четиридесет и пет килограма.

— По-подходящо за Smilodon populator, отколкото за Smilodon fatalis — намеси се Феръдей.

Екберг бавно поклати глава, а очите й още бяха впити в снимката.

— Удивително — промълви тя. — Заровен под леда в продължение на хиляди години.

Над групата се спусна кратко мълчание. Застанал неподвижно, Маршал започна да усеща как студът се промъква през краищата на качулката му и започва да го щипе по ушите и бузите.

— Ти зададе много въпроси — каза той тихо. — Имаш ли нещо против да отговориш на един?

Екберг погледна към него.

— Питай.

— Ние знаем, че „Тера Прайм“ ще прави някакъв документален филм, но никой от нас няма представа какъв. Предполагаме, че ще опишеш нашата работа тук и ще завършиш, като разкажеш за нашата необичайна находка. За да остане записът за поколенията. Можеш ли да ни кажеш повече подробности?

На устата й заигра крива усмивка.

— Д-р Маршал, всъщност кабелната мрежа не я е грижа за поколенията.

— Продължавай.

— Боя се, че подробностите трябва да ви каже Емилио Конти, главният изпълнителен продуцент. Обаче мога да ви обещая едно, д-р Маршал. Той гледа на това като на златен шанс, миг, за който е работил през цялата си професионална кариера. — Усмивката й стана по-широка. — Вашата малка експедиция ще стане по-известна, отколкото сте си представяли и в най-необузданите мечти.

Зората избухна над планинската верига Блу Ридж с яростен взрив на цветове. Слънцето, което се издигаше над връх Маршал, вля в есенното небе ярки отсенки, които обикновено се срещат само върху палитрите на художниците: жълто, светлосиньо, пурпурно и алено. Сънливите върхове и склонове бяха обрасли с тъмнозеленото и синьото на дъбовете, канадските ели, хикорията и яворите. Планините сякаш издишваха студен въздух и се загръщаха в дебели одеяла от мъгла, която затискаше дълбоките долини и коронясваше върховете с ефирни пръстени като монашески тонзури.

Джеръми Логан пусна колата под наем по инерция до пропускателния пункт Фронт Роял, плати таксата за влизане в парка и после потегли бавно. Имаше и по-бързи начини да стигне до целта си. Алеята „Скайлайн“ лъкатушеше като змия и по нея беше разрешена максимална скорост от 60 километра в час, но той беше подранил, а не бе минавал по този път от момче, когато идваше тук на палатка с баща си. Пред него алеята изчезваше в копринена мъглица, обещавайки едно пътуване, изпълнено едновременно с открития и носталгия.

От стереоуредбата на колата се носеше „Бохеми“ — записът от 1946 година с Тосканини и Лучия Албанезе в ролята на Мими. Той го спря, за да може да се съсредоточи върху преминаващия край колата пейзаж. Мястото, откъдето се откриваше гледка към долината Шенандоа. Бяха спирали там. Той си спомни силно подправените сандвичи с шунка и няколкото снимки, направени с малкия „Кодак Инстаматик“.

Следваха Лоу Гап, Комтън Гап, Дженкинс Гап. Пролуките се появяваха една след друга пред него и неохотно разкриваха удивителните гледки към река Шенандоа и пъстрите хълмове на местността Вирджиния Пидмънт. Логан беше израснал в равните, ниски земи на Южна Каролина и си спомни как, преди да зърне за пръв път тези гледки с очите на момче, никога не си беше представял, че на това относително малко пространство могат да бъдат струпани толкова драматични пейзажи.

При 43-тия километричен камък подмина завоя за изкачване към планината Ноб. Той и баща му бяха спрели и тук, за да изкачат близо четирите километра до върха. Логан си спомняше, че беше топъл ден и студената манерка, увиснала на врата му, беше покрита с ледена пот и пускаше капчици по кожата му. Баща му беше историк и физическите упражнения не бяха обичайни за него, а катеренето го накара да се задъха. Там, на върха, каза на Джеръми за рака.