Лий Чайлд - Един изстрел

Пресече четирийсетте метра открит терен и тръгна покрай стената на библиотеката. Влезе през входа за инвалиди. Налагаше се да мине покрай гишето за информация, но това не го притесняваше. Ако Емерсън бе решил да раздава листовки с образа му, най-напред щеше да почне от хотелите и баровете, а не от библиотеката.

Стигна безпрепятствено до главното фоайе и продължи към телефонните кабини. Извади сгънатата салфетка от джоба си и набра мобилния телефон на Хелън Родин. Хелън отговори на петото иззвъняване. Той си я представи как рови в чантичката си за апарата, как примижава, за да види номера на дисплея, как натиска копчето за разговор.

— Сама ли си? — попита той.

— Ричър? — каза тя.

— Да — потвърди той. — Сама ли си?

— Да — отвърна тя. — Но ти здраво си загазил.

— Кой ти каза?

— Баща ми.

— Ти вярваш ли му?

— Не.

— Идвам да те видя.

— Във фоайето има полицай.

— Така си и помислих. Ще мина през гаража.

Той затвори и се върна обратно по пътя си покрай гишето за информация, до страничния изход и оттам — на улицата. Мина под надлеза. Остана в сянката му и продължи нататък, докато на се озова зад черната стъклена кула. Точно срещу рампата за коли. Огледа се наляво и надясно и продължи право напред. Заобиколи фургоните с подвижните телевизионни станции, подмина мустанга, за който си бе казал, че е на Ан Яни, и стигна до асансьорите. Натисна бутона и зачака. Погледна часовника си. Пет и половина. Обитателите на сградата сигурно вече си тръгваха след работния ден. Асансьорите за надолу със сигурност спираха на партера. Асансьорите за нагоре — може би не. Така поне се надяваше.

Кабината слезе в гаража, трима души излязоха и тръгнаха съм колите си. Ричър влезе и натисна бутона за четвъртия етаж. Дръпна се назад, плътно до стената. На партера кабината отново спря. Вратите се плъзнаха встрани, като театрална завеса. Полицаят на пост се виждаше ясно — на метър и нещо от асансьора, обърнат с гръб. Леко разкрачен, с ръце на кръста. Ако Ричър протегнеше ръка, можеше да го пипне. В кабината влезе някакъв мъж. Не каза нищо. Само кимна — като човек, пътуващ с непознат в асансьора. Ричър му кимна в отговор. Мъжът натисна седем. Вратите не се затвориха. Полицаят гледаше към улицата. Мъжът натисна нервно бутона за вратата. Полицаят се размърда. Свали си фуражката и прокара пръсти през косата си. Вратите се затвориха. Асансьорът потегли.

Ричър слезе на четвъртия етаж и се провря през групичка хора, които чакаха да си тръгнат за вкъщи. Вратата на Хелън Родин беше открехната, готова да го приеме. Той влезе в кабинета й и тя бързо затвори вратата зад гърба му. Беше облечена с черна минипола и бяла блузка. Изглеждаше съвсем млада, приличаше на ученичка. Но имаше разтревожен вид. Като човек, който се бори със себе си.

— Би следвало да те предам на полицията — каза тя.

— Но няма да го направиш — отвърна той.

— Така е — каза тя. — Трябва да го направя, но няма.

— Истината е, че момичето ми беше симпатично — каза Ричър.

— Опитала се е да те вкара в капан — отбеляза Хелън.

— Не й се сърдя.

— На някого не е била толкова симпатична.

— Трудно е да се каже. Чувствата тук нямат отношение. Не им е трябвала повече. Била е консуматив. Средство за постигане на целта.

— Кукловодът наистина иска да те разкара.

Ричър кимна.

— Няма две мнения. Но не е познал, защото вече няма така леко да си тръгна. Той ме амбицира да остана.

— Дали е безопасно обаче?

— Не е чак толкова опасно. Но тая история с момичето ще ме забави. Ще се наложи повечето работа да я свършиш ти.

Тя го въведе в личния си кабинет. Седна на стола зад бюрото. Той застана далеч от прозореца. Приклекна до стената и се облегна на нея.

— Вече започнах да работя — каза Хелън. — Говорих с Роузмари и поразпитах съседите на Бар. После се върнах в болницата. Мисля, че трябва да открием един тип на име Чарли. Дребен, с остра черна коса. Интересува се от огнестрелни оръжия. Останах с впечатление, че не говори много за себе си. Струва ми се, че няма да ни е лесно да го открием.

— Откога е в играта?

— От пет-шест години, както изглежда. Единственият му стар приятел. Във всеки случай единственият, когото самият Бар нарича такъв.

Ричър кимна.

— Това ми се връзва.

— И още нещо: Бар не познава Джеб Оливър, освен това не взима наркотици.

— Ти вярваш ли му?

— Да, вярвам му — отвърна Хелън. — Наистина му вярвам. Този човек четиринайсет години се е опитвал да води нормален живот и сега сам не вярва какво е направил. Мисля, че той е най-разстроен от случилото се.