Лий Чайлд - Един изстрел

Изведнъж се спря. Трябваше му уличен телефон.

Намери го, долепен до страничната стена на малка бакалия, която се казваше „При Марта“, на две преки северно от магазина за евтина конфекция, откъдето си беше купил дрехите. Кабината гледаше към широка сляпа улица, която се ползваше за паркиране. И шестте очертани под ъгъл паркинг места бяха заети. Зад колите се издигаше тухлена стена, по горния ръб на която имаше зазидани остри стъкла. Зад бакалията уличката завиваше под прав ъгъл. Ричър си каза, че после отново завива и излиза на следващата пряка.

Тук е безопасно, помисли си той. Извади втората половина от картичката на Емерсън — онази, на която бяха останали телефонните номера — и набра този на мобилния. Облегнат на стената, той наблюдаваше едновременно и двете посоки по уличката, като същевременно слушаше сигналите в слушалката.

— Да — чу се гласът на Емерсън.

— Познай кой е! — каза Ричър.

— Ричър?

— Печелиш бонбонче.

— Къде си?

— Още съм в града.

— Къде точно?

— Близо.

— Знаеш, че те търсим, нали?

— Чух това.

— Трябва да се предадеш.

— Няма да стане.

— Тогава ние ще те открием.

— Мислиш ли, че можете?

— Много лесно.

— Познаваш ли един тип на име Франклин?

— Разбира се.

— Можеш да го питаш колко е лесно.

— Тогава беше различно. Можеше да си навсякъде.

— Мотела ли сте завардили?

Емерсън не отговори.

— Нека хората ти да чакат. Може и да се върна. А може и не.

— Ще те намерим.

— Няма как да стане. Не си достатъчно добър.

— Може в момента да проследяваме разговора.

— Ще те улесня. Намирам се до една бакалия на име „При Марта“.

— Трябва да се предадеш доброволно.

— Предлагам ти сделка — каза Ричър. — Първо открий кой е оставил конуса в гаража и тогава може да помисля дали да се предам.

— Бар го е оставил.

— Знаеш добре, че не е той. Вана му го няма на видеозаписите.

— Значи е ползвал друга кола.

— Бар няма други коли.

— Може да я е взел назаем.

— От приятел? Може би. А може и приятелят да е оставил конуса вместо него. Така или иначе, първо открийте приятеля и едва тогава ще помисля дали да се предам.

— На записите има стотици коли.

— Имате достатъчно хора.

— Не правя сделки със заподозрени — каза Емерсън.

— Мисля, че се казва Чарли — каза Ричър. — Дребен, с остра черна коса.

— Не правя сделки — повтори Емерсън.

— Не съм убил момичето.

— Ти ще кажеш!

— Не съм аз. Тя ми беше симпатична.

— Ах, недей! Сърцето ми се къса.

— Освен това знаеш, че снощи не бях в „Метропол“.

— Тъкмо затова си подхвърлил трупа там.

— Освен това не съм левак.

— Не те разбирам.

— Кажи на Белантонио да говори отново със съдебния лекар.

— Ще те намерим — зарече се Емерсън.

— Няма да можете — каза Ричър. — Досега никой не е могъл.

След което му затвори и тръгна по улицата. Пресече шосето, извървя още половин пряка на север и се скри зад купчина бетонни мантинели, струпани една върху друга в незастроеното пространство между две сгради. Зачака. Шест минути по-късно две патрулни коли спряха пред бакалията „При Марта“. С мигащи сини лампи, но без сирени. От тях слязоха четирима полицаи. Прегрупираха се на тротоара. Претърсиха страничната уличка, надникнаха зад ъгъла. Върнаха се, видимо разочаровани. Единият от четиримата вдигна радиостанцията до устата си и проведе кратък разговор, като се оправдаваше с жестове. Гърчене на рамене, вдигнати ръце с дланите нагоре. После полицаите се качиха в колите и потеглиха, а Ричър пое на изток, обратно към „Мариот“.

И на двете си ръце Зека имаше палец и по един от другите пръсти. На дясната това беше чуканът на показалеца, изкривен и почернял от премръзване. Навремето беше прекарал цяла седмица на открито през зимата, облечен в стара войнишка куртка, протрита от едната страна, върху десния джоб — там, където манерката на предишния собственик се беше търкала в плата. От такива наглед незначителни дреболии зависи понякога човешката съдба. Лявата му ръка беше останала невредима, но дясната беше осакатена от премръзване. Той бе усетил как пръстите му замръзват един по един, от кутрето навътре. Тогава бе извадил ръката си от джоба, на студа, за да се вкочани напълно. След което беше отхапал пръстите със зъби, преди гангрената да се разпространи. Още помнеше как ги бе изплюл на земята в краката си, като малки кафеникави пръчици.

На лявата му ръка, освен палеца, беше останало само кутрето. Липсваха трите пръста в средата. Двата от тях бяха отрязани от един садист с градинарска ножица. Зека беше ампутирал третия пръст сам с подострена лъжица, за да го пишат негоден за работа в някаква железарска работилница. Не си спомняше подробности, но сред лагеристите се говореше, че е по-добре да се лишиш от някой и друг пръст, отколкото да работиш в тази бригада. Нещо, свързано с характера на бригадира.