Лий Чайлд - Един изстрел

— Ти се върна — каза тя.

— А ти какво си мислеше, че няма?

Той влезе в апартамента и тя затвори вратата след него.

— Ченгетата бяха тук преди малко — каза тя.

— Знам. Гледах ги през цялото време.

— Че къде си бил?

— До една боклукчийска кофа на две преки оттук.

— Искаш ли да се поизмиеш?

— Кофата беше чиста. Зад магазин за обувки.

— Искаш ли да излезем на вечеря?

— По-добре румсървис — отвърна той. — Не бива да се мотая излишно наоколо.

— Е, добре — каза тя. — Прав си. Значи поръчваме румсървис.

— Не още.

— Да се обличам ли?

— Не още.

Тя се замисли.

— Защо? — попита тя.

— Имаме недовършена работа — каза той.

Тя не отговори.

— Много се радвам да те видя — каза той.

— Нали ме видя преди три часа!

— Искам да кажа, изобщо. Днес. След толкова време.

После пристъпи към нея и взе лицето й в шепи. Зарови пръсти в косата й, както едно време, и прекара палците си по скулите й.

— Редно ли е да го правим? — попита тя.

— Не искаш ли?

— Минали са четиринайсет години.

— То е като карането на велосипед — каза той. — Някои неща не се забравят.

— Мислиш ли, че ще бъде същото?

— Ще бъде по-хубаво — каза той.

— Колко по-хубаво?

— Винаги ни е било хубаво — каза той. — Нали? Колко по-хубаво може да бъде?

Няколко мига тя остана неподвижна. После го прегърна през врата. Придърпа главата му, той се наведе и я целуна по устните. После пак, по-силно. После още веднъж, по-продължително. Сякаш в тези няколко кратки мига четиринайсет години от живота им се бяха стопили, изчезнали в небитието. Същото усещане, същият вкус. Същата възбуда. Тя издърпа ризата от панталоните му и припряно я заразкопчава, от долу на горе. Когато откопча и последното копче, положи длани върху гърдите му и започна да го гали по раменете, по гърба, надолу до колана, напред до токата. Обувките му се изуха без усилие. После чорапите. Той запрати с един ритник панталоните си в другия край на стаята и посегна към колана на халата й.

— По дяволите, Хътън — каза той. — Не си мръднала.

— Ти също — отвърна тя.

После двамата тръгнаха едновременно към леглото, залитайки, нетърпеливо и жадно вкопчени един в друг, като някакво тромаво четирикрако животно.

Григор Лински пое южната половина от града. Мина през заведението за сандвичи и салати и оттам подкара надолу, към доковете. След това обърна и пое обратно по тесните улички, като обикаляше всяко каре от три страни и на третия ъгъл спираше, за да огледа отдалеч тротоарите по четвъртата страна. Двигателят на кадилака работеше на бавни обороти. Помпите на сервоуправлението съскаха на всеки завой. Това беше бавна работа, изискваща търпение. Но градът не беше кой знае колко голям. Нямаше задръствания. Нямаше тълпи по тротоарите. Пък и никой не можеше да се скрие веднъж завинаги. Това Григор Лински го знаеше от собствен опит.

Отпусната в прегръдките му, Хътън бавно прекарваше върховете на дългите си пръсти по всяка част на добре познатото й тяло, сякаш за да се убеди, че всичко си е така, както го бе оставила навремето. Но не беше. Все пак оттогава бяха минали четиринайсет години. Не си мръднала, й беше казал той преди малко, а тя му бе отговорила: Ти също. Но и двамата знаеха, че това е пресилен комплимент. Никой не остава вечно какъвто е бил. Оня Ричър, когото бе срещнала в пустинята, беше по-млад, обжарен от слънцето, жилав, подвижен и едновременно с това грациозен като хрътка. Сегашният Ричър беше понаедрял, понатежал, с възлести мускули, корави като махагон. Белезите, с които го беше запомнила, междувременно се бяха загладили и избледнели, а на тяхно място се бяха появили нови. По челото му имаше бръчици. Също и покрай очите. Но носът му си беше все така прав и тънък. Предните му зъби също си бяха на мястото въпреки безбройните сбивания. Тя плъзна ръка надолу и опипа кокалчетата на ръцете му — едри и корави като орехови черупки, нарязани с безброй белези. Същият боец, помисли си тя. Готов да жертва ръцете си, за да запази лицето и зъбите. Пръстите й продължиха нагоре по гръдния кош. Там имаше дупка, вляво от центъра. Разкъсани мускули, вдлъбнатина, достатъчна да си вкара върха на палеца. Огнестрелна рана. Стара и зараснала, но нова за нея. Вероятно от куршум .38 калибър.

— В Ню Йорк — каза Ричър. — Преди години. Всички ме питат.

— Всички?

— Всички, които го видят.

Хътън се притисна към него.

— А колко са го виждали?

Той се усмихна.