Лий Чайлд - Един изстрел

Шестте чаши кафе се опряха дори на Ричър. Той се отказа след петата. Хътън не възрази; каза си, че пет от шест възможни не е зле като постижение.

— Ела ми на гости във Вашингтон — каза тя.

— Ще дойда — отвърна той. — Когато имам път натам.

— И гледай да не те хванат.

— Няма да ме хванат. Не и тия.

После той замълча и около минута само я гледа. Сякаш за да я запомни завинаги. Да прибави нови късчета към мозайката. Целуна я по устните и тръгна към вратата. Излезе в коридора и тръгна към стълбището. На партера не мина през фоайето, а се насочи отново към аварийния изход. Вратата се затвори с отчетливо щракване зад гърба му, той си пое дълбоко дъх, излезе от сянката на сградата и закрачи по тротоара.

Раскин го забеляза веднага. На трийсетина метра, движеше се бързо откъм задната страна на „Мариот“. Най-напред в полумрака забеляза смътен отблясък от стъкло. Като на авариен изход, който се отваря. Оттам излезе едър мъж. Застана неподвижно. Вратата зад него се затвори рязко от хидравличния механизъм, едрият мъж се обърна назад, вратата щракна, но случаен лъч светлина, отразен от стъклото, пробяга за миг по лицето му. Нямаше и половин секунда, и една десета от секундата, като отблясък от далечна светкавица или от фарове на бързо преминаващ автомобил. Но за Раскин това беше достатъчно. Мъжът, излязъл от аварийния изход на хотела, беше мъжът от рисунката. Нямаше никакво съмнение — Джак Ричър. Същият ръст, същата форма на лицето, същото телосложение. Раскин си беше дал труда да запомни всичко.

Той се закова намясто. После се дръпна назад, в сянката, спотаи се и зачака. Ричър се огледа — първо наляво, после надясно, след което с бърза уверена крачка пое на запад. Раскин остана намясто, преброи до три: едно, две, три, излезе от сянката, прекоси паркинга и надникна зад ъгъла. Ричър беше на двайсет метра пред него. Вървеше спокойно и уверено като човек, който не се бои от нищо. Който не подозира, че е следен. С големи крачки, размахвайки небрежно ръце отстрани. Беше едър мъж. По това спор нямаше. На ръст беше поне колкото Владимир.

Раскин отново преброи до три и остави Ричър да се отдалечи на четирийсет метра. След това тръгна след него. Без да отделя очи от обекта, той бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Натисна бутона за Григор Лински. Ричър крачеше невъзмутимо четирийсет метра напред. Раскин вдигна телефона до ухото си.

— Да? — чу се гласът на Лински.

— Открих го — прошепна Раскин.

— Къде?

— В момента върви по улицата, западно от „Мариот“. Почти е наравно със съдебната палата, но на три преки северно.

— Къде ли отива?

— Чакай малко — прошепна Раскин. — Един момент.

Ричър се спря на следващия ъгъл. Погледна наляво и тръгна надясно, към сянката на надлеза. Все така невъзмутим. Раскин проследи с поглед главата и раменете му, които се подаваха над купчините боклуци в някакво незастроено петно.

— Тръгна на север — прошепна той.

— Къде отива?

— Не знам. Може би в бара с телевизорите.

— Е, добре — каза Лински. — Идваме при теб. Ще го причакаме на петдесет метра от бара. Обади ми се точно след три минути. Междувременно не го изпускай от очи.

— Добре — каза Раскин. После затвори, без да сваля телефона от ухото си, и пресече празното петно. Спря се до някакъв тухлен зид и надзърна зад ъгъла. Ричър беше все така на четирийсет метра пред него и пристъпваше с бърза крачка, размахал безгрижно ръце, по средата на тротоара. Самонадеян тип — помисли си Раскин. Може би прекалено самонадеян.

След като затвори на Раскин, Лински позвъни на Ченко и Владимир. Определи им среща на петдесет метра северно от бара с телевизорите, незабавно. После набра номера на Зека.

— Открихме го — каза той.

— Къде?

— Малко на север от центъра.

— Кой го наблюдава?

— Раскин. Следва го по улицата.

Зека помълча.

— Изчакайте, докато се спре някъде — каза той. — След това Ченко да повика полицаите. Има подходящ акцент. Може да мине за барман или хотелиер.

Раскин продължаваше да следи Ричър от четирийсет метра разстояние. Позвъни отново на Лински и остави линията отворена. Ричър крачеше все така спокойно и равномерно, с големи крачки. Тъмните му дрехи едва се виждаха в мрака. Вратът и ръцете му имаха загар, но се различаваха малко по-добре. Беше наскоро подстриган и кожата на тила му беше по-бяла от останалата, та Раскин не отделяше очи от тази светла ивица. Глупак, помисли си Раскин. Трябвало е да се намаже с боя за обувки. Както навремето, в Афганистан. После добави наум: Не че ние там имахме боя за обувки. Или изобщо се подстригвахме някога.