Лий Чайлд - Един изстрел

— Стрелял е по предварително зададени цели?

— Внимателно подбрани — каза Ричър. — И веднага след като ги е повалил, той си е събрал нещата и си е отишъл. С четири патрона в пушката. Ако беше някой психопат, стрелящ наслуки в тълпата, едва ли щеше да постъпи така. Щеше да продължи да дърпа спусъка, докато изщрака на празно. Така че това не е стрелба наслуки. Това си е предумишлено убийство.

В кабинета настана тишина.

— Трябва да проверим кои са жертвите — каза Ричър. — Така ще разберем кой би могъл да желае смъртта им. Само по този начин ще стигнем до поръчителя.

Хелън Родин не помръдваше от мястото си.

— При това трябва да действаме бързо — каза Ричър. — Лично аз нямам много време, а вече изхабих близо три дни, за да тичам след оня, дето клати гората.

Грохналият трийсетгодишен лекар на шестия етаж в градската болница привършваше следобедната си визитация. Беше си оставил Джеймс Бар за най-накрая — отчасти защото не очакваше някакви сериозни изменения в състоянието му и отчасти защото изобщо не му пукаше за него. Да лекува разни крадци и дребни мошеници беше достатъчно досадно, но да се грижи за някакъв масов убиец — това вече беше абсурд. Двоен абсурд, понеже веднага щом лекарят го изправеше на крака, Джеймс Бар щеше да бъде повален отново по гръб, привързан с ремъци за болнична количка и оставен на друг лекар, за да му бие смъртоносна инжекция.

Ала лекарската клетва не се забравя лесно. Нито пък навикът. Както и неща като дълг, рутина и ежедневно разписание. Затова лекарят влезе в стаята на Бар и вдигна болничния му картон. Извади писалка. Хвърли един поглед на разните уреди. После на пациента. Беше буден. Очите му се движеха.

В съзнание, записа лекарят на картона.

— Доволен ли си? — попита го той.

— Не особено — отвърна Бар.

Реагира на чуждо присъствие, записа лекарят.

— Тъпа работа — отбеляза той и прибра писалката.

Веригата на дясната ръка на Бар тихо потракваше по рамката на леглото. Самата ръка потреперваше видимо, освен това пръстите бяха свити в шепа, а палецът и показалецът извършваха ритмични кръгови движения, сякаш месеха въображаемо топче пластилин.

— Престани — каза лекарят.

— Какво да престана?

— Да правиш така с ръката си.

— Не мога.

— Това отскоро ли е?

— От година-две.

— Не откакто излезе от комата?

— Не.

Лекарят погледна картона. Възраст: четирийсет и една години.

— Пиеш ли? — попита той.

— Не много — отвърна Бар. — Понякога сръбвам по глътка, за да заспя.

Лекарят не му повярва, естествено, затова прелисти картона до чернодробните показатели и токсикологичната картина. Но нямаше клинични данни за чернодробни увреждания, а токсикологията беше отрицателна. Не пие. Няма алкохолни изменения.

— В последно време ходил ли си на лекар? — попита той.

— Нямам здравна застраховка — отвърна Бар.

— Да чувстваш изтръпване в ръцете и краката?

— Малко.

— Другата ти ръка прави ли така?

— Понякога.

Лекарят отново извади писалката и надраска набързо в долната част на здравния картон: Наблюдава се тремор в дясната ръка, не посттравматичен, малко вероятно да е по причина на алкохолна зависимост, прояви на спорадично изтръпване в крайниците, вероятно начална фаза на ПА.

— Какво ми е? — попита Бар.

— Стига въпроси! — тросна се докторът. След това закачи картона на долната табла на леглото и с чувство за изпълнен дълг излезе от стаята.

Хелън Родин прерови кашоните с материали по делото и намери официалната формулировка на обвиненията срещу Джеймс Бар. Между различните формални нарушения на законите щатската прокуратура на Индиана бе изброила пет убийства, извършени при утежняващи вината обстоятелства, като в съответствие с процедурата бе посочила имената и личните данни на жертвите — пол, възраст, адрес, занятие. Хелън прочете внимателно страницата, като проследи с пръст колонките за адрес и занятие.

— Не виждам никаква очебийна връзка — отбеляза тя.

— Не твърдя, че всичките са набелязани цели — каза Ричър. — Най-вероятно целта е била само една. Максимум две. Останалите са за заблуда. Предумишлено убийство, маскирано като безразборна стрелба на психопат. Така мисля, че е станало.

— Залавям се за работа — каза Хелън.

— Ще ти се обадя утре — каза Ричър.

Вместо с асансьора той слезе по аварийното стълбище и се добра незабелязан до подземния гараж. Изкачи се по рампата на улицата и отново се скри в сянката на надлеза. Невидимият човек. Живот в сянка. Ричър се усмихна на себе си.