Лий Чайлд - Един изстрел

— Ако този тип се появи, ще се обадиш, нали? — каза той.

— Той вече се появи — каза администраторът. — Само дето се казва Хефнър, не Ричър. Настаних го в номер осем, вчера привечер.

Полицаят застина.

— В момента тук ли е?

— Не знам. Ту влиза, ту излиза.

— За колко време е наел стаята?

— Платил е за една нощ. Но още не е предал ключа.

— Значи смята да се върне за довечера?

— Така изглежда.

— Освен ако вече не се е върнал.

— Именно — каза администраторът.

Полицаят се подаде на входната врата и направи знак на партньора си. Другият угаси двигателя, заключи колата и дойде при него.

— В осем, под фалшиво име — каза първият полицай.

— Вътре ли е сега?

— Нямам представа.

— Ами да проверим.

Двамата взеха администратора със себе си. Накараха го да застане зад тях. Извадиха пистолетите си и почукаха на вратата на номер осем.

Отговор нямаше.

Почукаха отново.

Нищо.

— Имаш ли ключ? — попита първият полицай.

Човекът му го подаде. Полицаят го пъхна в ключалката — полека, с една ръка. Бавно го завъртя. Открехна полека вратата, заслуша се, после я блъсна докрай и пристъпи вътре. Партньорът му го последва. Двамата огледаха стаята — бързо, професионално, с изпънати напред ръце, стегнати мускули и насочени оръжия.

Стаята беше празна.

Нямаше нищо, освен скромен набор тоалетни принадлежности на полицата в банята — тъжни и изоставени. Пакетче еднократни самобръсначки — отворено, с една извадена и използвана. Нов флакон пяна за бръснене със засъхнали мехурчета около дозатора. Нова тубичка паста за зъби, само два пъти стисната.

— Тоя тип не носи багаж — отбеляза първият полицай.

— Но не е освободил още стаята — добави вторият. — Това поне е ясно. Което значи, че ще се върне.

В този момент Ричър заспиваше на леглото в стая 310 на хотел „Мариот“. Лежеше по гръб, като мъртвец. Двамата с Хътън бяха разговаряли толкова дълго в кафенето, че тя замалко не закъсня за срещата си. В четири без пет се бе сетила да погледне часовника си и му натика магнитната си карта в ръката, като го помоли да качи чантата й в стаята. След това изхвръкна на улицата. Той си каза, че сигурно е редно да остави картата на рецепцията. Но не го направи. Не бързаше за никъде. Затова просто качи чантата й в стаята и остана да я чака вътре.

Стая 310 не го очарова особено. Беше на третия етаж, което я правеше трудна за бягство през прозореца. Номер осем в мотела беше къде-къде по-удобна. На нивото на земята, в един квартал с тесни, гъсто преплетени улички, тя предлагаше добри възможности за криеница. Отваряш прозореца, прехвърляш крак навън, търсиш с поглед близката сляпа уличка, някоя задна врата, друг нисък прозорец. Да, онази стая си я биваше. Докато тази — определено не. На третия етаж, това предполагаше дълго спускане. Или скок отвисоко. А и Ричър не беше сигурен, че прозорците на „Мариот“ изобщо се отварят. Може би не се отваряха. Може би юрисконсултите на хотела се бяха уплашили да не бъдат заринати със съдебни искове от роднини на самоубийци. Или бяха пресметнали, че цената на бравите и пантите за прозорци ще надвиши сметката за климатика. Каквито и да бяха причините, стаята беше гадна. Изобщо не му харесваше. Не и за дълъг престой.

Но за кратко време ставаше. Ричър затвори очи и се унесе в сън. Спи, когато можеш, защото никога не знаеш кога отново ще ти падне да се наспиш. Това беше старо правило във войската.

Планът на Емерсън беше прост и директен. Постави Дона Бианка на пост в стая номер седем. Заповяда на двамата униформени полицаи да скрият колата през три преки и да заемат позиция в номер девет. Разположи една допълнителна патрулна кола на две преки зад мотела, още една на четири преки северно от него, до автокъщата, и още една на две преки южно от мотела. Инструктира администратора да стои нащрек и да наблюдава през прозорчето и щом Хефнър се приближи, да позвъни веднага на Дона Бианка.

Айлийн Хътън се върна в „Мариот“ в четири и трийсет. Магнитната карта от стаята й не я чакаше на рецепцията. Нямаше и съобщение. Тя се качи с асансьора, проследи стрелките до номер 310 и почука на вратата. Изминаха няколко секунди, вратата се отвори и Ричър се появи на прага.

— Как е стаята? — попита тя.

— Леглото е удобно — каза той.

— Емерсън ми каза, ако те видя, незабавно да го уведомя.

— И ще го уведомиш ли?

— Не.

— Не само лъжесвидетелстваш, но и укриваш беглец — каза той. — Две престъпления за един ден.