Лий Чайлд - Един изстрел

— На мен хич не ми пука за Джеймс Бар — каза той. — Ако някой го е забъркал нарочно и сега ще изтърпи наказанието, което му се полагаше преди четиринайсет години, нямам нищо против. Но това с момичето е друго нещо. Тук вече прекалиха. Тя беше просто една млада наивница. Не е искала да навреди на никого.

Хътън помълча още малко.

— Сигурен ли си, че са заплашвали сестрата на Бар?

— Не виждам по какъв друг начин са могли да го принудят.

— Но няма никакви следи от пряка заплаха. Като прокурор аз не бих могла да ги подведа под отговорност.

— Защо иначе Бар би извършил всичко това?

Хътън не отговори.

— Ще се видим ли по-късно? — попита тя.

— Наел съм стая наблизо — каза Ричър. — Ще се навъртам наоколо.

— Е, добре.

— Освен ако не съм вече в затвора — добави той.

Келнерката се приближи и двамата си поръчаха десерт.

Ричър помоли за още кафе, а Хътън — за още чай. Продължиха да си говорят за разни неща. На всякакви теми. Имаха да наваксват цели четиринайсет години.

Хелън Родин прерови шестте кашона с материали по делото и намери фотокопие от листче хартия, открито до телефона на Джеймс Бар. Неговото телефонно тефтерче, ако можеше да се нарече така. Върху листчето имаше три телефонни номера, записани с грижлив и ясен почерк. Двата бяха на сестра му Роузмари — единият в къщи, а другият в службата й. Третият беше на Майк — приятеля, който живеел наблизо. Чарли не фигурираше никъде.

Хелън вдигна слушалката и набра номера на Майк. На шестото позвъняване телефонът се включи на секретар. Тя остави служебния си номер и помоли Майк да й се обади по важен въпрос.

Емерсън прекара цял час с полицейския художник и си тръгна с достатъчно убедителен портрет на Джак Ричър. Рисунката с молив бе сканирана на компютър и оцветена. Тъмноруса коса, ясносини очи, между среден и силен загар на лицето. Емерсън добави името му, приблизителния ръст — метър и деветдесет и два-три, теглото — сто и десет-петнайсет килограма, и видимата възраст — някъде между трийсет и пет и четирийсет и пет години. Най-отдолу изписа телефонния номер на полицейския участък. После разпрати съобщението по електронната поща до всички учреждения и търговски заведения в околността, а на принтера отпечата двеста цветни бройки, като нареди на ръководителите на патрули да ги раздават на ръка на хотелиери и ресторантьори в града. След кратък размисъл той добави: и на келнерите в ресторантите, на продавачите на сандвичи и на барманите в заведенията.

Майк, приятелят на Джеймс Бар, позвъни на Хелън Родин в три часа следобед. Тя го попита за адреса му и го предума да приеме среща на четири очи. Той я увери, че ще си е вкъщи до края на деня. Така че тя повика такси и потегли. Майк живееше на същата улица като Джеймс Бар, на около двайсет минути от центъра. Къщата на Бар се виждаше от двора на Майк. Двете къщи си приличаха, както и останалите по протежение на улицата. Бяха от 50-те години, ниски и продълговати. Хелън си каза, че навремето са били напълно еднакви, но след близо половин век дострояване, препокриване, смяна на външните облицовки, градинарство и овощарство в дворовете бяха вече посвоему различни една от друга. Докато някои изглеждаха почти луксозни, други си бяха останали сиви и невзрачни.

Къщата на Майк беше от първия вид, тази на Бар — от втория.

Самият Майк се оказа застаряващ мъж на петдесет и нещо, който работеше първа смяна в склад за бои. Още докато Хелън му се представяше, жена му се прибра вкъщи. Тя също беше на петдесет и нещо и също като на него годините й личаха. Казваше се Тами и работеше почасово като медицинска сестра в зъболекарски кабинет — две сутрини в седмицата. Тя покани Хелън и Майк в дневната и после изчезна някъде, за да направи кафе. Хелън и Майк седнаха и няколко неловки минути мълчаха, сякаш се чудеха как да започнат.

— Е, какво да ви разправям? — започна накрая Майк.

— Били сте приятел на мистър Бар — каза тя.

Той погледна нервно към вратата на стаята. Беше отворена.

— Ами, приятел. Просто съсед.

— Сестра му ви описа като негов приятел.

— Отношенията ни бяха съседски. За някои хора това си е приятелство.

— Виждахте ли се често?

— Заприказвахме се, когато минаваше с кучето.

— На какви теми?

— За градинките — отвърна Майк. — Или, ако правеше ремонт, се съветваше с мен за боите. Аз пък го питах кой му е оправил площадката пред гаража. Такива неща.

— За бейзбол говорехте ли?

Майк кимна.

— Това му беше любима тема.