Лий Чайлд - Един изстрел

В този момент влезе Тами с поднос. Върху подноса имаше три чаши кафе, каничка с мляко, захарница и три хартиени салфетки. Плюс малка чинийка със сладки. Тя постави подноса на салонната масичка и приседна до съпруга си.

— Моля, заповядайте.

— Благодаря — каза Хелън. — Много сте любезна.

Тримата се обслужиха мълчаливо.

— Били ли сте някога на гости на мистър Бар?

Майк погледна неспокойно жена си.

— Един-два пъти — отвърна той.

— Не бяха приятели — натърти Тами.

— Изненадани ли сте? — попита Хелън. — От деянието му?

— Да — каза Тами. — За мен беше изненада.

— Следователно не бива да се смущавате, че в миналото сте общували с него. Не сте можели да предвидите какво ще стане. Тези неща винаги са изненадващи. Съседите научават последни.

— Вие се опитвате да го отървете.

— Не точно — каза Хелън. — Според една нова хипотеза той не е действал сам. Опитвам се да направя така, че и другият виновник да си понесе заслуженото.

— Не е Майк — каза Тами.

— Не съм си и помисляла, че е той — отвърна Хелън. — Честно. Особено сега, след като се познаваме. Но който и да е съучастникът, вие или Майк може да го познавате или да сте чували от Бар за него, или дори да сте го виждали да идва и да си тръгва от дома му.

— Бар нямаше приятели — каза Майк.

— Нито един?

— На мен поне не ми е споменавал. Живееше със сестра си, после тя се изнесе. Предполагам, че това му беше достатъчно.

— Името Чарли говори ли ви нещо?

Майк поклати глава.

— Какво работеше мистър Бар, когато изобщо работеше нещо?

— Не знам — отвърна Майк. — От години беше безработен.

— Виждала съм при него някакъв мъж — каза Тами.

— Кога?

— От време на време. Рядко. Идва и си отива. По всяко време на денонощието, като близък приятел.

— Откога е това?

— Откакто ние се нанесохме в квартала. Аз прекарвам вкъщи повече време от Майк. Така че виждам повече неща.

— Кога видяхте мъжа за последен път?

— Миналата седмица, струва ми се. На два пъти.

— В петък?

— Не, по-рано. Във вторник и сряда.

— Как изглежда?

— Дребен, с особена коса. Черна и остра, като свинска четина.

Чарли, помисли си Хелън.

Айлийн Хътън измина със забързана крачка трите преки от „Мариот“ и пристигна в съдебната палата точно в четири без една минута. Секретарката на Алекс Родин слезе да я придружи до третия етаж. Свидетелите даваха предварителни показания в една голяма съвещателна зала, понеже повечето водеха със себе си собствени адвокати и стенографи. Но Хътън беше дошла сама. Тя седна от едната страна на голямата маса и се усмихна на микрофона и видеокамерата, поставени срещу нея. В този момент влезе Родин и се представи. Със себе си водеше малък екип — помощник-прокурор, секретарката си, както и една стенографка със съответната машина.

— Бихте ли казали за протокола имената и военната си длъжност? — попита той.

Хътън впери поглед в камерата.

— Айлийн Ан Хътън — каза тя. — Бригаден генерал от Главна военна прокуратура на Американската армия.

— Надявам се да не ви отнемем много време — каза Родин.

— Мисля, че няма — каза Хътън.

И се оказа права. Родин хвърляше въдиците си в непознати води. Беше като човек, затворен в тъмна стая. Замахваше наслуки в пространството, като се надяваше да се улови за нещо. След първите шест въпроса разбра, че това няма да стане.

Попита я:

— Как бихте характеризирали военната служба на Джеймс Бар?

— Примерна, без да е изключителна — отвърна тя.

— Имал ли е някога неприятности? — беше следващият въпрос.

— Не, доколкото ми е известно.

— Извършвал ли е някога престъпление?

— Не, доколкото ми е известно.

— Чухте ли за неотдавнашните събития в нашия град?

— Да, чух — отвърна Хътън.

— Има ли нещо в миналото на Джеймс Бар, което да хвърля светлина върху възможността или невъзможността да е бил замесен във въпросните събития?

— Не, доколкото ми е известно — потрети тя.

И последният въпрос:

— Има ли причина Пентагонът да обръща специално внимание на Джеймс Бар в сравнение с останалите ветерани от войните?

— Не, доколкото ми е известно — беше отговорът.

След което Алекс Родин се отказа.

— Е, добре — каза той. — Благодаря ви, генерал Хътън.

Хелън Родин извървя трийсетина метра по улицата и се спря за момент пред къщата на Джеймс Бар. Отпред имаше опъната полицейска лента, а разбитата входна врата беше закърпена с парче шперплат. Къщата изглеждаше празна и запусната. Нямаше нищо интересно за гледане. След кратко размишление тя извади мобилния си телефон, за да си повика такси, което да я закара до болницата. Когато стигна, минаваше четири и слънцето беше слязло на запад, оцветявайки белезникавата бетонна сграда в нежни нюанси на оранжево и розово.