Лий Чайлд - Един изстрел

— Седни — каза Ричър. — Каня те на обяд.

— На обяд?!

— Именно. По това време хората обядват.

— Ти си ме очаквал. Знаел си кога ще дойда.

Ричър кимна. Вдигна за миг очи към телевизора. Снимката от шофьорската книжка на Санди отново изпълваше екрана. Хътън проследи погледа му.

— Това ли е убитото момиче? — попита тя. — Чух по радиото, докато идвах насам. Май трябва да ни плащат опасен труд, като ни командироват по тия места.

— Какво казаха по радиото? Тук звукът е намален.

— Убийство. Станало е късно снощи. Местно момиче, открито на улицата със счупен врат. От единичен удар в лявото слепоочие. В тъмна уличка край хотела. Надявам се, че не е този.

— Не — отвърна Ричър. — Не е този.

— Голяма жестокост.

— Да, така е.

Айлийн Хътън приседна до него на масата. Не срещу, а до него. Също като Санди в бара с телевизорите.

— Изглеждаш страхотно — каза той. — Наистина!

Тя не отговори.

— Радвам се да те видя — повтори той.

— И аз.

— Не, сериозно говоря!

— Аз също говоря сериозно. Повярвай ми, ако бяхме на някой светски прием във Вашингтон, досега щях да съм се просълзила от спомени и умиление. Все още бих могла да се просълзя, ако бях сигурна, че не си тук по причините, за които подозирам.

— И какви са те?

— Да си изпълниш обещанието.

— И това ли помниш?

— Разбира се, че помня. Веднъж цяла нощ ме занимава с него.

— А ти си тук, понеже си получила призовка като свидетел.

— Точно така. Подписана от някакъв прокурор идиот.

— Родин?

— Същият.

— Аз съм виновен — каза Ричър.

— Господи! Какво си му казал?

— Нищо — каза Ричър. — Нищо не съм му казал. Но той ми каза нещо. Каза ми, че името ми фигурира в списъка на свидетелите на защитата.

— На защитата!!

Ричър кимна.

— Което, разбира се, много ме изненада. Бях объркан. Попитах го дали не е получил името ми от архивите на Пентагона.

— Изключено — каза Хътън.

— Да, сега разбирам това — каза Ричър. — Но вече се бях изпуснал. Бях споменал Пентагона. За човек като Родин е нормално да залага въдици тук-там. Той е много неуверен в себе си. Обича да играе на сигурно. Така че, извинявай.

— Има за какво да ми се извиняваш. Да пропилея два дни от живота си в тия пущинаци и на всичко отгоре да съм принудена да лъжесвидетелствам…

— Не е нужно да лъжесвидетелстваш. Може да се позовеш на съображения за националната сигурност.

Хътън поклати глава.

— Ние вече обсъждахме това, надълго и нашироко. Разбрахме се да не ровим в нищо, с което може да привлечем вниманието. Тази история с палестинските атентатори е съшита с бели конци. Само някой да дръпне някой край, и всичко ще се разплете. Така че сега, ако се наложи, ще се кълна в децата си, каквито нямам, че Джеймс Бар е бил доблестен войник.

— И това не те ли смущава?

— Нали знаеш как е в армията? В нея няма място за девици. Аз съм дошла тук със задача и тази задача е да не допусна историята от Кувейт Сити да се разсмърди.

— Защо пратиха теб?

— С един куршум, два заека. Нямат интерес да пратят друг, докато аз знам истината. А сега, след като веднъж дам показания, ми запушват устата завинаги. Иначе би било равнозначно на самопризнание в лъжесвидетелство. Те не са глупави.

— Изненадан съм, че още им пука. Това са минали работи.

— Ти от колко време си се уволнил?

— От седем години.

— И очевидно не си абониран за „Арми Таймс“?

— Какво?

— Явно не си чувал.

— Какво да съм чувал?

— Докъде стигна историята нагоре по командната верига.

— До дивизионното командване, предполагам. Може би не чак до върха.

— Стигна до бюрото на някакъв полковник. И там спря.

— Е, и?

— Полковникът се казваше Питърсън.

— Е, и?

— А сега се казва генерал-лейтенант Питърсън. С три звезди. Офицер за връзка с Конгреса. Скоро ще получи четвърта звезда. И ще бъде произведен в заместник началник-щаб на армията.

Това би могло да усложни работите, помисли си Ричър.

— Много смущаващо — каза той.

— Смущаващо, и още как! — каза Хътън. — Така че слушай какво ти казвам: тази история не бива да се разплита. Имай това предвид. Каквото и да си намислил да предприемеш, за са си изпълниш обещанието към Бар, нямаш право да говориш за станалото. Както и аз нямам право. Иначе ще те открият и ще ти съсипят живота.

— И двамата няма какво да говорим. Всичко е приключено.

— Радвам се да го чуя.

— Обаче си мисля…

— Мислиш си? Какво?

— Как са стигнали до името ми.

— И как са стигнали до името ти?