Лий Чайлд - Един изстрел

— Хътън пристига в дванайсет и трийсет и пет — обяви тя.

Емерсън погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет.

— Което значи, че Ричър всеки момент ще се появи — каза той.

В дванайсет без десет куриер донесе в сградата на Хелън Родин шест големи кашона — екземплярите за защитата от събрания доказателствен материал на обвинението. Това беше задължителната процедура за обмен на информация, която повеляваше наказателнопроцесуалният кодекс в съответствие с Декларацията за правата. Куриерът позвъни от фоайето в кантората й и Хелън му каза да се качи горе. Човекът трябваше да направи два курса с претоварената си ръчна количка, докато подреди кашоните в празната стаичка на секретарката. Хелън му се подписа на разписката и той си тръгна. После тя започна да отваря кашоните. Бяха пълни с документи и с десетки снимки. Плюс единайсет нови видеокасети, надлежно номерирани, придружени от нотариално заверен опис, удостоверяващ автентичността им като пълни и точни копия на записите от охранителните камери в гаража, направени от независим изпълнител. Хелън ги извади от кашона и ги нареди на отделна купчинка. В кантората си нямаше нито видеокасетофон, нито дори телевизор.

Затова пък в кафенето на хотел „Мариот“ имаше телевизор. Беше монтиран високо над бара, върху подвижна черна поставка, закрепена с болтове за стената. Звукът беше намален. Ричър се беше загледал в някаква реклама, на която едно момиче в прилепнала лятна рокля тичаше плавно през ливада с диви цветя. Без текста не се разбираше точно какво се рекламира. Може би самата рокля, или някакъв шампоан, грим, или може би лекарство против сенна хрема. После изведнъж екранът се смени и се появи надпис за новинарска емисия. Обеден бюлетин. Ричър погледна часовника си. Беше точно дванайсет. Хвърли поглед към рецепцията и фоайето на хотела. От масата си виждаше всичко. Нито следа от Хътън. Още не беше дошла. Затова отново се загледа в телевизора. На екрана се беше появила Ан Яни. Предаваше на живо от познати места, от центъра на града. Точно пред хотел „Метропол Палас“. Устата й се мърдаше сериозно и беззвучно известно време, после картината се смени с утринен здрач. Сляпа уличка. Полицейски заграждения. Безформена купчина, завита с бял чаршаф. После пак нов кадър. Снимка от шофьорска книжка. Светла кожа на лицето. Червеникава коса. Зелени очи. Под брадичката се четеше надпис: Александра Дюпре.

Александра. Санди.

Ричър потрепери.

Този път вече отидоха твърде далеч.

Твърде, твърде далеч.

Той седеше неподвижно, вперил поглед в екрана, в лицето на Санди. После кадърът отново се смени — показваха Емерсън, заснет в едър план, в ранните сутрешни часове. Яни дръпна микрофона към себе си и зададе някакъв въпрос. Емерсън продължи да говори. Очите му бяха празни, уморени, примижали срещу ярката светлина на прожектора. Дори и без звук Ричър се досещаше какво говори. Обещаваше на зрителите пълно и безпристрастно разследване на случая. Ще го хванем, казваше устата му.

— Видях те от рецепцията — чу той женски глас близо до себе си. Гласът се приближи и добави: — И се попитах: Не го ли познавам този отнякъде?

Ричър с мъка отлепи поглед от телевизора.

Пред него беше застанала Айлийн Хътън.

Косата й беше късо подстригана. Нямаше някогашния загар. Около очите й се виждаха малки бръчици. Но иначе си беше същата, както преди четиринайсет години. Същата ослепителна красавица. Среден ръст, стройно тяло, хубава стойка. Ухаеща на скъп парфюм. Влудяващо женствена. Не беше наддала и килограм. Облечена беше цивилно — с памучен панталон, синя памучна риза с разкопчана яка, отдолу с бяла тениска. Обувки от естествена кожа с нисък ток, на бос крак. Никакъв грим, никакви бижута.

Нито дори брачна халка.

— Помниш ли ме? — попита тя.

Ричър кимна.

— Здрасти, Хътън — каза той. — Разбира се, че те помня. И се радвам да те видя отново.

В ръката си държеше дамска чантичка и магнитната карта от стаята. До краката й имаше куфар на колелца с дълга дръжка.

— И аз се радвам да те видя — каза тя. — Но моля те, кажи ми, че случайно си тук. Кажи ми, че е съвпадение, моля те!

Влудяващо женствена, но наред с това безмилостно обиграна — като всяка жена, свикнала да се налага в един мъжки свят. В очите й проблясваше стоманена воля, бяха пронизителни като лазерен лъч, а погледът й казваше: Ако се будалкаш с мен, ще ти извия врата като на пиле.