Лий Чайлд - Един изстрел

„Мариот“, каза си Ричър. Само натам може да отива. От магистралата ще вземе отклонението на юг, към града, после ще свие на изток и без да се лута, ще се озове право в хотела, който на свой ред е само на три преки от съдебната палата. Можеше да стигне дотам и пеша, след като си изяде полагащата й се хотелска закуска. Ефрейторът или сержантът със сигурност й беше отпечатал карта на маршрута, свалена от интернет, и й беше закрепил с кламер потвърждението за резервацията. За да й се докара. Айлийн.

Хътън имаше това свойство — всички около нея искаха да й се докарат.

Ричър запомни наизуст номера на „Мариот“ и върна указателя на рафта. Излезе във фоайето и набра номера от монетния автомат.

— Бих искал да потвърдя една резервация — каза той.

— На чие име?

— Хътън.

— Да, имаме такава за днес. Апартамент за една вечер.

— Благодаря — каза Ричър и затвори телефона.

Хътън щеше да хване някой ранен полет от Вашингтон. След две десетилетия в униформа подобни пътувания й бяха станали втора природа. Ставане в пет, в шест такси за летището, в седем отвеждане към самолета. Най-късно в девет щеше да кацне в Индианаполис. В девет и половина — да излиза с колата от паркинга на „Херц“. Оттам до този град бяха два часа и половина. Щеше да пристигне в хотела точно по обяд. А дотогава оставаше един час.

Той излезе от фоайето на библиотеката, прекоси площада и тръгна на североизток през редките тълпи пешеходци, мина покрай сградата с наборното бюро, заобиколи съдебната палата, откри лесно хотел „Мариот“, седна на една масичка в ъгъла на кафенето и зачака.

Хелън Родин позвъни в службата на Роузмари Бар. Не я откри. Рецепционистката звучеше притеснено. След това Хелън се обади на домашния номер на Роузмари, която отговори на второто позвъняване.

— Да не са те съкратили? — попита Хелън.

— Водят ме в неплатен отпуск — отвърна Роузмари. — Подадох доброволно молба. Изведнъж всички около мен бяха започнали да се държат странно.

— Но това е ужасно!

— Такава е човешката природа. Сега трябва да се организирам. Може да се наложи да напусна града.

— Трябва ми списък на приятелите на брат ти.

— Той няма такива. Приятел в нужда се познава, нали? А досега нито един не е дошъл да го посети в болницата.

Никой не се е опитал да се свърже с него. Никой не ми е позвънил да попита как е.

— Имам предвид отпреди — каза Хелън. — Искам да знам с кого се е виждал, с кого се е срещал по заведенията, с кого се е познавал отблизо. Особено новите му познанства.

— Той нямаше нови познанства — каза Роузмари. — Поне аз не знам.

— Сигурна ли си?

— Почти.

— А стари?

— Имаш ли лист хартия?

— Имам бележник.

— Бележник чак няма да ти трябва. И голям лист също. Стига ти и едно малко листче, колкото цигарена хартийка. Джеймс си беше единак.

— Все някакви приятели е имал.

— Двама-трима най-много. Имаше един на име Майк, живееше наблизо. Говореха си все за ливадите пред къщите и за бейзбол, нали разбираш, мъжки приказки.

Майк, записа Хелън. Мъжки приказки.

Настана дълга пауза.

— Имаше и един друг, Чарли — каза накрая Роузмари.

— Разкажи ми за Чарли — подкани я Хелън.

— Не знам нищо за него. Всъщност изобщо не го познавам.

— Откога се познават с Джеймс?

— От години.

— Включително и през времето, когато си живяла при него?

— Той никога не идваше, докато бях вкъщи. Само веднъж го срещнах случайно. Той си тръгваше, а аз се връщах отнякъде. Питах брат ми: Кой беше тоя? А Джеймс вика: Това е Чарли, стар приятел.

— Как изглеждаше?

— Дребен. С особена коса. Черна, щръкнала, прилича на четка за тоалетна.

— Местен ли е?

— Предполагам.

— Какви допирни точки имаха помежду си?

Отново дълга пауза.

— Имаха общи интереси.

Чарли, записа Хелън. Огнестрелни оръжия.

След продължителен разговор по мобилния си телефон Дона Бианка записа разписанията на всички полети от Вашингтон за Индианаполис. Научи и това, че връзките за града са на кръгъл час, а полетите траят по трийсет и пет минути. Прецени, че човек с насрочена среща в съдебната палата за четири следобед ще гледа да пристигне в града най-късно в два и трийсет и пет. Което означаваше — да тръгне от Индианаполис в два, т.е. да пристигне там в един и половина най-късно, за да има време да си намери изхода. Следователно Хътън трябваше да излети от Вашингтон не по-късно от единайсет и половина — дванайсет. Което не беше възможно. Последният директен полет от Вашингтон за Индианаполис беше в девет и половина сутринта. Полетите бяха групирани на сутрешни и вечерни. Други възможности нямаше.