Лий Чайлд: Място за убиване

Нямаше да ме осъдят. В никакъв случай. Липсваха улики. Бях внимавал на всяка стъпка. И знаех как да ги баламосам. Можеха да ме разпитват, додето пусна дълга бяла брада, и пак нямаше да изкопчат нищо. Но щяха да се опитат. До премаляване. Щяха да ме държат поне две години в Уорбъртън. Две години в предварителния арест. Две години от моя живот. Там бе проблемът. За нищо на света не бих го допуснал. Току-що бях открил свободата. Трийсет и шест години живот и шест месеца свобода. Най-щастливите месеци от живота ми.

Затова трябваше да изчезна. Преди изобщо да усетят, че съм бил тук. Бях решил твърдо. Трябваше отново да стана невидим. Да избягам от хилядите очи около Маргрейв. Да изчезна някъде, където онези мили организации няма и да надникнат. А това значеше, че мечтите ми за живот с Роскоу изсъхват още преди да са покълнали. Значеше да кажа на Роскоу, че не бих дал заради нея две години от живота си. Трябваше да й го кажа.

Разговаряхме цяла нощ. Не се карахме. Просто беседвахме. Тя знаеше, че върша най-доброто за себе си. Аз знаех, че и тя върши най-доброто за себе си. Тя ме помоли да остана. Замислих се, но отказах. Помолих я да дойде с мен. Тя се замисли, но отказа. Нямаше какво повече да си кажем.

После говорихме за други неща. Какво ще правя аз и какво ще прави тя. И бавно осъзнах, че да остана тук ще е също тъй болезнено, както и да си отида. Защото не исках нищо от онова, за което ми говореше. Не исках избори, кметове, гласове, управи и комитети. Не исках данъци, оборотни средства, търговски съвети и планове. Не исках да стоя тук и да умирам от скука. Докато дребните прегрешения и разногласия растат и растат, за да ни затрупат. Исках волния път и по един нов град всеки ден. Исках да вървя с километри, без да знам къде отивам. Исках да се лутам. Със залутани мисли.

Разговаряхме до сутринта и се чувствахме все по-нещастни. Помолих я за една последна услуга. Да уреди погребението на Джо. Казах й, че искам да присъстват Финли, тя, Хъбъл със семейството и двамата стари бръснари. Казах й да помоли старицата да изпее нещо тъжно за Джо. Да я попита в коя ливада е пяла с Блейк Слепеца преди шейсет и две години. И там да разпръснат в тревата праха на Джо.

Роскоу ме откара с бентлито до Мейкън. В седем сутринта. Изобщо не бяхме спали. Пътувахме около час. Седях отзад, между новите затъмнени стъкла. Не исках да ме виждат. Изкачихме се по нагорнището и навлязохме в главната улица. Целият град беше задръстен. Видях гъмжилото още преди да се доберем до центъра. Навсякъде имаше десетки коли. Подвижни телевизионни станции от Ей Би Си, Си Би Ес и Си Ен Ен. Свих се на седалката. Въпреки ранния час навсякъде имаше хора. Зърнах колони от тъмносини държавни коли. Завихме край дрогерията. Отпред клиентите чакаха на дълга опашка за кафе.

Продължихме през слънчевото градче. По двата тротоара на главната улица бяха паркирани кола до кола. Видях пожарни и полицейски автомобили. На минаване надзърнах в бръснарницата, но старците не бяха вътре. Щяха да ми липсват. Финли също. Вечно щях да се питам как ли му е потръгнало. Успех, колежанче, помислих аз. Успех и на вас, семейство Хъбъл. Тази сутрин тръгвате на дълъг път. Дано стигнете до успеха. Успех на теб, Роскоу. Седях мълчаливо и й желаех всичко най-хубаво. Заслужаваше го. Наистина.

Тя ме откара до автогарата. Спря. Подаде ми малък плик. Каза да не го отварям веднага. Прибрах го в джоба си. Целунах я за сбогом. Слязох от колата. Не погледнах назад. Чух как гумите изскърцаха по асфалта и разбрах, че си е отишла. Влязох в автогарата. Купих билет. После пресякох улицата и си купих нови евтини дрехи. Преоблякох се в пробната и захвърлих старите в кофата за боклук. После пресякох отново и се качих в автобуса за Калифорния.

Сто и петдесет километра пътувах с просълзени очи. После старият автобус прекоси щатската граница. Надникнах навън към югоизточния край на Алабама. Отворих плика на Роскоу. Вътре имаше снимка на Джо. Беше я взела от куфара на Моли Бет. Без рамката. Крайчетата бяха подрязани, за да се носи по-лесно в джоб. На гърба бе записала телефонния си номер. Излишен труд. И без това го помнех наизуст.

© 1997 Лий Чайлд

© 1998 Любомир Николов, превод от английски

Lee Child

Killing Floor, 1997

Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009

Допълнителни корекции: Boman, 2009

Издание:

Лий Чайлд. Място за убиване

Обсидиан, София, 1998

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев