Лий Чайлд - Място за убиване

На нас двамата с Роскоу така и не ни потръгна. Нямахме шанс от самото начало. Имаше прекалено много проблеми. Цялата работа трая малко повече от двайсет и четири часа, сетне всичко свърши. Пак останах на пътя.

Беше неделя, пет часа сутринта, когато избутахме онзи скрин да залостим разбитата врата. И двамата едва се държахме на крака. Но адреналинът още кипеше в нас. Не можахме да заспим. Разговаряхме. И колкото повече приказвахме, толкова по-зле ставаше.

Роскоу бе прекарала в плен почти шейсет и четири часа. Не я бяха измъчвали. Каза ми, че и с пръст не я пипнали. Умирала от ужас, но не й сторили нищо, само я карали да работи до изнемогване. В четвъртък Пикар я откара с колата си. Гледах подир тях. Махах им с ръка. После тя му обяснила докъде сме стигнали. След няколко километра той извадил пистолет. Обезоръжил я, сложил й белезници и подкарал към склада. Вкарал колата вътре и веднага я пратил да работи заедно с Чарли Хъбъл. Двете работели през цялото време, докато аз стоях под магистралата и наблюдавах. Роскоу лично разтоварила червения камион на Клайнър младши. А после аз го проследих чак до Мемфис и се чудех защо е празен.

Чарли Хъбъл била в склада от пет дни и половина. Още от понеделник сутринта. По това време Клайнър вече бил в паника. Бреговата охрана сваляла блокадата прекалено рано. Знаел, че трябва спешно да разкара запасите. И Пикар довел Чарли с децата право в склада. Клайнър принудил заложниците да работят. Спели само по няколко часа на нощ върху купчината долари, оковани с белезници за вътрешната стълба.

В събота сутринта, когато синът му и двамата пазачи не се прибрали, Клайнър обезумял. Вече изобщо не разполагал с хора. Накарал заложниците да работят денонощно. В събота през нощта изобщо не спали. Просто продължавали невъзможната задача да приберат цялата огромна камара. Изоставали все повече и повече. Всеки път, когато нов камион изсипвал товара си в склада, Клайнър побеснявал.

И тъй, Роскоу бе живяла в робство почти три денонощия. Три дълги денонощия, изпълнени със заплахи, умора и унижения. По моя вина. Казах й го. Но колкото и да повтарях, тя все отвръщаше, че не съм виновен. „Моя е вината“, казвах аз. „Не е твоя“, отвръщаше тя. „Извинявай“, казвах аз. „Няма защо“, отвръщаше тя.

Изслушвахме се. Приемахме доводите. Но аз продължавах да мисля, че вината е моя. Не съм съвсем сигурен дали и тя не го мислеше. Въпреки думите си. Така и не се разбрахме. Но това бе първият признак, че между нас не върви.

Изкъпахме се заедно в тясната баня. Стояхме под душа почти цял час. Изтривахме със сапуна миризмата на пари, пот и пожар. И продължавахме да говорим. Разказах й за петък вечерта. За засадата в бурната нощ край дома на Хъбъл. Всичко разказах. Казах й за двете чанти с ножове, чук и пирони. Казах й какво сторих с петимата. Мислех, че ще я зарадвам.

И тук възникна втори проблем. Не беше нещо сериозно, докато стояхме под горещите струи. Но долових промяна в гласа й. Едва доловим трепет. Не възмущение или неприязън. Просто леко съмнение. Дали пък не съм прекалил. Усещах го по гласа й.

Смятах, че съм извършил всичко заради нея и Джо. Не защото така ми се е искало. Вършех работата на Джо, а градчето бе нейно. Направих го, защото я бях видял как иска да потъне в стената, как плаче като дете. Направих го заради Джо и Моли. Чувствах, че не се нуждая от оправдания и в същото време се оправдавах пред себе си.

За момента проблемът не ми се стори сериозен. Горещият душ ни отпускаше. Връщаше ни живота донякъде. Легнахме си. Без да дръпнем пердетата. Идваше великолепен ден. Слънцето изгряваше сред ясно синьо небе, въздухът беше свеж и чист. Всичко изглеждаше както трябва. Като нов ден.

Любихме се безкрайно нежно, с неудържима сила и радост. Ако някой ми бе казал тогава, че след ден пак ще съм на пътя, бих го сметнал за луд. Мислех си, че няма проблеми. Че си ги въобразявам. Че и да съществуват, има причини за тях. Че може би всичко се обяснява с преживяното напрежение. Или с умората. Може да беше заради трите дни в плен. Може би Роскоу реагираше както повечето заложници. Изпитват някаква смътна завист към всеки, който не е бил заложник. Някаква неясна обида. Може би тъкмо това подхранваше чувството ми за вина, че съм позволил да я хванат. Може би какво ли не. Заспах твърдо уверен, че ще се събудим щастливи и ще остана тук завинаги.

Събудихме се щастливи. Спахме до късно следобед. После прекарахме цели два великолепни часа на припек до прозореца. Мързелувахме, дремехме, целувахме се. Любихме се отново. В нас кипеше радостта, че пак сме живи, здрави и съвсем сами. Любихме се по-нежно от когато и да било. За последен път. Но тогава още не знаехме.