Лий Чайлд - Покушението

— Къде изчезнаха, по дяволите?

Ричър плавно спусна джипа по наветрената страна на дерето, прегази снега и изпълзя отсреща. Пресече и следващото дере. От шевролета нямаше и следа. Той даде газ и продължи напред. Гумите боксуваха, двигателят ревеше като разярен звяр. Стигнаха до следващото било. Той закова на върха. Пред него имаше широк дол, поне шест метра на дълбочина. Снегът на дъното беше толкова дълбок, че замръзналите еднометрови треви едва се подаваха на педя над повърхността му. Дирите на шевролета от предишния ден се различаваха право напред, почти заличени от вятъра и новия сняг. Но заедно с тях, дълбоки и пресни, се виждаха и дирите му отпреди минута. Те завиваха под прав ъгъл надясно и продължаваха право на север, до една остра чупка в дерето, където изчезваха от погледа зад грамадна, заровена в снега скала. Ричър се заслуша. Тишина. Снегът продължаваше да се носи във въздуха. Не падаше, а се издигаше от долу на горе, откъм дъното на долчинката, подкарван от вятъра.

Време и пространство, помисли си Ричър. Четири измерения. Класическа задача от учебниците по тактика. Може би шевролетът бе обърнал назад в широко U и сега се носеше обратно към Грейс в очакване на плячката си. Може би щяха да се опитат да стигнат до църквата, преди още хеликоптерът на Армстронг да е кацнал. Но пък да ги гони слепешката би било истинско самоубийство. Понеже можеше и да не са тръгнали обратно, а да ги чакат в засада още в следващото дере. От друга страна, и да губи време в разсъждения също си беше самоубийство или още по-лошо. Защото имаше и трета възможност: ония да не препускат обратно към църквата, нито да чакат в засада, а точно в момента да заобикалят в широк кръг, за да им излязат в гръб. Класическа задача, наистина. Ричър погледна часовника си. Наближаваше фаталният момент на взимане на решение. Те бяха тръгнали от Грейс преди близо трийсет минути. Значи нужни им бяха още точно толкова, за да се върнат. А пък Армстронг трябваше по програма да пристигне след шейсет и пет минути.

— Мръзне ли ти се? — попита той.

— Нямам избор — отвърна Нили.

Тя отвори вратата и слезе на снега. Затича се с несигурна крачка по хлъзгавия терен, за да пресече другата чертичка на U-то. Той вдигна крака си от спирачката, завъртя волана и плавно заспуска юкона надолу. В дъното на дерето зави остро вдясно и пое по следите на шевролета. Това беше най-доброто решение, което му дойде наум. Ако ония наистина се връщаха в Грейс, той не можеше да чака безкрайно. Нямаше смисъл да пристигне след тях и да завари Армстронг мъртъв. Ако ли пък го чакаха в засада след първата чупка, мисълта, че в момента Нили ги заобикаля, за да им излезе в гръб, му даваше сили. Присъствието й беше достатъчно, за да се чувства сигурен за живота си.

Ала засада нямаше. Той заобиколи канарата и отзад нямаше нищо, освен следи от гуми и Нили, застанала петдесетина метра по-нататък с вдигнато над главата й оръжие. Сигнал за отбой. Ричър даде газ и се понесе към нея. Джипът боксуваше и се занасяше в следите на шевролета, подскачаше и се друсаше върху скрити в снега камъни. Когато натисна спирачката, тежката машина се завъртя настрани и предните колела хлътнаха в дълбока канавка, покрита от рохкавия сняг. Нили прегази до колата и отвори вратата. В купето нахлу леден въздух.

— Дай газ — каза тя, отново задъхана. — Ония вече имат пет минути преднина.

Той натисна педала. Четирите колела се завъртяха, но колата изобщо не помръдна. Предницата се зарови още по-дълбоко в канавката.

— По дяволите! — изпъшка той.

Опита отново. Същият резултат. Джипът се тресеше на място, колелата бясно се въртяха, машината подскачаше, но не тръгваше. Той изключи демултипликатора и опита отново. Същият резултат. Отне газта, включи на задна и натисна педала. После на директна. Задна. Директна. Задна. Директна. Нищо. Джипът помръдваше по една педя напред-назад, тресеше се, гумите се въртяха бясно, помръдна две педи, после пак нищо.

Нили погледна часовника си.

— Вече имат голяма преднина. Ще стигнат тъкмо навреме.

Ричър кимна, даде газ и без да отпуска педала, започна рязко да превключва лоста на автоматичните скорости между задна и директна. Джипът подскачаше на място, занасяше се встрани, лашкаше се бясно напред-назад, но не потегляше. Гумите стържеха и свистяха върху излъскания лед. Предницата се люшкаше наляво-надясно от въртящия момент на двигателя, задницата се подрусваше в такт.

— Армстронг вече е излетял — каза Нили. — А колата ни не е паркирана до църквата. Като не я видят там, ще кацнат.