Лий Чайлд - Покушението

Мъжът от Бисмарк само поклати глава.

— Имаме полицейски скенер в колата. Настроен е на честотите на участъка в Каспър. Армстронг закъснява с двайсет минути. В Южна Дакота имало буря. Тъй че решихме да поизчакаме и да се оставим да ни настигнеш.

Ричър не отговори.

— Защото не си ни симпатичен — продължи мъжът от Бисмарк. Докато говореше, устата му беше залепена за приклада на пушката. Устните му се триеха в дървото. — Навираш си носа, дето не ти е работа. В лични отношения. Които не те засягат изобщо. Така че се смятай за арестуван. Признаваш ли се за виновен?

Ричър не отговори.

— Или може би ще помолиш за милост?

— Както ти навремето, а? — каза Ричър. — Когато оная бухалка за малко е щяла да ти влезе?

Няколко мига мъжът не се сещаше какво да каже.

— С тоя тон не си помагаш много — озъби се той.

После замълча отново — цели пет секунди.

— Съдът се събира за произнасяне на присъдата — каза той.

— Какъв съд?

— Аз и брат ми. Толкоз. Ние сме твоят съд. Ние сме твоят свят. Повече не ти се полага.

— Каквото и да се е случило, било е преди трийсет години.

— За такива работи няма давност.

— Човекът отдавна е починал.

Полицаят от Бисмарк вдигна рамене. Дулото на пушката леко помръдна.

— Ти май не си чел Библията, мой човек. Греховете на бащите, чувал ли си нещо такова?

— Какви грехове? Вие сте си изпросили боя, това е всичко.

— Нас никой не може да ни бие. Рано или късно побеждаваме. А пък тогава Армстронг стоя отстрани и гледа. И се хили, богатият му фукльо неден. Такова нещо не се забравя.

Ричър не отговори. Тишината беше оглушителна. Чуваше се как снежинките танцуват във въздуха, преди да паднат на земята. Накарай го да продължи да говори, каза си Ричър. Накарай го да промени позата си. Но срещна безумния поглед на мъжа и не се сещаше какво да каже.

— Жената се качва с нас на джипа — каза мъжът. — Като приключим с Армстронг, ще се позабавляваме и с нея. Но теб ще те гръмна още сега.

— Не и с тая пушка обаче — каза Ричър. Накарай го да говори още. Накарай го да помръдне. — Дулото е пълно със сняг. Ще ти се пръсне в ръцете.

Настана продължително мълчание. Мъжът пресметна на око разстоянието до Ричър. После свали пушката надолу. Обърна дулото към себе си — само за миг, но един поглед му бе достатъчен. Дулото наистина беше натъпкано със заледен сняг. Моята М–16 е на задната седалка на юкона, помисли си Ричър. Но вратата е блокирана от снежна пряспа.

— Залагаш ли живота си срещу малко киша? — попита мъжът от Бисмарк.

— А ти твоя? — отвърна Ричър. — Затворът ще ти отнесе мутрата. После аз ще дойда да ти набутам цевта в задника. Все едно, че е бейзболна бухалка.

Лицето на мъжа стана мораво. Но не дръпна спусъка.

— Крачка встрани от колата! — нареди той. Още една уставна полицейска команда. Ричър направи една широка крачка встрани от юкона, като вдигна високо крак заради дебелия сняг.

— Още една!

Ричър се подчини. Вече беше на два метра от колата. На два метра от своята М–16. И на десет метра от пистолета, запокитен в дълбокия сняг. Той се огледа. Братът от Бисмарк прехвърли пушката в лявата ръка и с дясната бръкна под палтото си. Измъкна пистолет. Деветмилиметров „Глок“. Черен, квадратен и грозен. Служебен, каза си Ричър. Мъжът освободи предпазителя и насочи пистолета право в лицето му.

— И с това не става — каза Ричър.

Накарай го да говори още. Да се движи.

— Защо?

— Това ти е служебният пистолет. Сигурно си го използвал и преди. Картотекиран е. Ако ме намерят, по балистичната експертиза ще те спипат.

Мъжът постоя няколко мига неподвижно. Не каза нищо. Лицето му беше безизразно. Но накрая прибра пистолета. Вдигна пушката и отстъпи няколко крачки към шевролета. Пушката беше насочена към гърдите на Ричър. Защо не дръпнеш спусъка, а? — подразни го наум той. Да се посмеем малко. Мъжът се пресегна назад и отвори вратата на шевролета. Пусна пушката в снега и със същото движение измъкна отвътре друг пистолет. Стара „Берета“ М9, доста поохлузена и с петна от засъхнала кафеникава смазка. Прегази през снега и отново застана на три метра от Ричър. Вдигна ръка. Освободи предпазителя с палец и насочи дулото към челото му.

— Тоя е еднократен. Не е картотекиран никъде. Гръмвам те и го хвърлям.

Ричър не отговори.

— Е, хайде, сбогом! — прошепна мъжът.

Никой не помръдваше.

— Като щракне — каза Ричър.

Без да отделя поглед от дулото на пистолета, с периферното си зрение той видя лицето на Нили. Забеляза, че тя не разбра напълно думите му, но все пак кимна. По-скоро едва забележимо помръдна клепачи. Сякаш мигна, но не съвсем. Мъжът от Бисмарк се усмихна. Обра мекия спусък. Кокалчето на показалеца му беше побеляло от усилието. После дръпна спусъка докрай.