Лий Чайлд - Покушението

— Търсят ви на телефона — каза той. — Мистър Стайвесънт от тайните служби във Вашингтон.

— Сега?!

— От двайсет минути чака. Опитвах се да ви открия.

— Къде е телефонът?

— У дома.

Къщата на семейство Фрьолих беше една от белите постройки на късата югоизточна чертичка на К-то. Човекът тръгна напред с широката си припряна крачка. Ричър трябваше да подтичва, за да не изостане. Пред къщата имаше малка градинка с бяла дъсчена ограда. Беше пълна с билки и полудиви цветя, попарени от сланата. Вътре беше тъмно и се носеше приятна миризма. Подът беше от широки, тъмни дъски. Тук-там бяха постлани парцалени черги. Мистър Фрьолих ги въведе в нещо като гостна. До прозореца имаше старинна маса, а върху нея — телефон и снимка в рамка. Телефонът беше много стар модел с тежка бакелитова слушалка и плетен кабел с текстилна изолация. На снимката се виждаше самата Ем И на около осемнайсет години. Косата й беше малко по-дълга, отколкото я знаеше Ричър, и леко по-светла. Лицето й беше открито и невинно, оживено от миловидна усмивка. Очите бяха тъмносини, блеснали от надежди за бъдещето.

До масата нямаше стол. Явно семейство Фрьолих бяха от онова поколение американци, което все още вярваше, че по телефон се говори прав. Ричър размота кабела, който се бе оплел на топка, и вдигна слушалката до ухото си.

— Стайвесънт? — каза той.

— Ричър? Има ли новини?

— Още не.

— Каква е обстановката?

— Службата е в осем сутринта — каза Ричър. — Предполагам, че го знаеш.

— Какво друго трябва да знам?

— С хеликоптер ли ще дойдете?

— Така е по план. Той засега е в Орегон. Оттам ще го докараме със самолет до една военновъздушна база в Южна Дакота, а остатъка от разстоянието ще вземем с военен хеликоптер. Общо с мен сме осем души.

— Той искаше трима.

— Нямаше как да ни спре. Всички сме нейни приятели.

— Не може ли да възникне внезапна повреда по хеликоптера? Да си останете в Южна Дакота?

— Веднага ще се сети. Освен това от базата няма да се навият. Те за нищо на света не биха поели върху себе си вината за неговото отсъствие.

Ричър погледна през прозореца.

— Е, поне ще видите църквата отдалеч. През улицата откъм изток има място за кацане. Оттам до вратата на църквата са около петдесет метра. Гарантирам, че в непосредствена близост всичко е чисто. Ние смятаме да прекараме нощта на камбанарията. Но в по-далечния периметър теренът е истински кошмар. Откъм югозапад е напълно оголен в дъга от около сто и петдесет градуса. Освен това има безброй естествени укрития.

Във Вашингтон настъпи кратко мълчание.

— Няма да стане тогава — каза накрая Стайвесънт. — Не мога да го изложа на такъв риск. Нито пък хората си. Ще убият още някого.

— В такъв случай просто стискаш палци и се надяваш да се размине — каза Ричър.

— Не е в мой стил — каза Стайвесънт. — Ще трябва да разчитам на вас.

— Ако се справим с тях дотогава, ще ви уведомим навреме.

— Как мога да знам, че сте се справили? Та вие нямате дори радиостанция. В тия пущинаци мобилните телефони не работят. А да използвате телефона на семейство Фрьолих е крайно неудобно.

Ричър помисли малко.

— Ние сме с черен юкон — каза накрая той. — В момента е паркиран на главната улица, на изток от църквата. Ако утре сутринта е все още там, просто обръщате хеликоптера и изчезвате. Армстронг ще трябва да го преглътне някак. Но ако юкона го няма, значи и нас ни няма, а ние няма да си тръгнем, преди да сме си свършили работата, ясно ли е?

— Добре, разбрано — каза Стайвесънт. — Ако източно от църквата има черен юкон, отменяме мероприятието. Ако няма юкон, кацаме. Претърсихте ли града?

— Е, не можем да тръгнем от къща на къща. Но градът е съвсем малък. Ако имаше непознати лица, щеше да се разчуе, повярвай ми.

— Нендик дойде в съзнание. Полека-лека проговори. Същата история като на Андрети. Двама мъже, отначало ги взел за полицаи.

— Те са полицаи. Няма съмнение. Получихте ли описания?

— Не. Той още се страхува за жена си. Не ни стигнаха силите да му кажем да я забрави.

— Горкият!

— Бих желал с нещо да му помогна да се отърси. Поне да бяхме открили трупа й…

— Аз лично нямам никакво намерение да ги арестувам и разпитвам.

Във Вашингтон отново настана мълчание.

— Е, ние с вас, така или иначе, няма да се видим — каза Стайвесънт. — Тъй че, успех!

— И на теб — отвърна Ричър.

Той положи слушалката върху старовремската вилка и нави кабела на топка върху масата. Погледна през прозореца. Беше обърнат на североизток и от него се виждаше безкрайно море от висока изсъхнала трева. После се извърна назад и видя мистър Фрьолих, който го наблюдаваше от прага на стаята.