Лий Чайлд - Покушението

— Невероятно! — възкликна той.

— Някаква температурна инверсия — каза Нили. — Дано да не дойде насам, щото ще ни замръзнат задниците в тоя ветрилник.

— На около осемдесет километра оттук е.

— А пък вятърът по тия места обикновено духа от запад.

— Прекрасно, няма що!

Той отново вдигна далекогледа и погледна към бледо златистия джип. Беше се приближил с около километър и половина и продължаваше да се тресе и подскача по неравностите на пътя. Сигурно се движеше с поне сто километра в час.

— Какво мислиш? — запита Нили.

— Хубава машина — отвърна той. — Но цветът е доста противен.

Ричър го проследи, докато измина още километър и половина, после върна далекогледа на Нили.

— Отивам да хвърля един поглед на север — каза той.

Провря се още веднъж под валовете на часовника и се върна на своя наблюдателен пост. На север не се случваше нищо. Пътят си оставаше все така пуст. Той направи предишното движение в огледално обърнат вид, като залепи този път дясната си буза за капака, затвори лявото си око и с дясното погледна на запад. Черните облаци бяха надвиснали заплашително над билото на планината. Разликата в светлината беше такава, сякаш в подножието беше ярък ден, а над върховете се бе спуснала тъмна нощ.

— Това със сигурност е шевролет тахо — каза Нили. — Нещо намалява скоростта.

— Номерът вижда ли се?

— Още не. В момента е на километър и половина и се движи доста по-бавно.

— А хората вътре?

— Слънцето ми блести, а колата е с тъмни стъкла. Изключено е да ги разпозная. Но се приближават. Вече са на около осемстотин метра.

Ричър погледна на север. Никакво движение.

— Струва ми се, че номерът е от Невада — извика Нили. — Не мога обаче да го разчета. Целият е покрит с кал. В момента тъкмо влизат в чертите на града. Движат се съвсем бавно. Сякаш са тръгнали на разузнаване. Не спират. Още не мога да разпозная лицата. Колата приближава. Виждам покрива отгоре. Задното странично стъкло също е замъглено. Вече са точно под нас. След секунда ще ги загубя от поглед.

Ричър стана, притисна се до стената и се опита да погледне косо надолу към улицата. Летвите на капаците бяха наклонени под постоянен ъгъл надолу и около основата на църквата се образуваше сляпо петно с радиус около дванайсет метра.

— Къде се дянаха? — извика той.

— Представа нямам.

През воя на вятъра се чу приглушен шум на двигател. Голям, осемцилиндров, който работеше на бавни обороти. Ричър изви шия надолу. В полезрението му полека навлезе златистият преден капак. После покривът. Задният прозорец. Джипът прекоси целия град, мина по моста и продължи по шосето на другия бряг с не повече от трийсет километра в час. Още стотина метра пълзя бавно, после рязко ускори и решително пое на север.

— Дай далекогледа! — извика Ричър.

Нили му го подхвърли обратно, той го подпря на пречките на капака и проследи отдалечаващия се джип. Тъмното задно стъкло също беше зацапано с жълтеникава кал, само с една черна почистена дъга в обсега на чистачката. Бронята отзад също беше огромна и хромирана. На задната врата с големи изпъкнали букви пишеше ШЕВРОЛЕТ ТАХО. Задният номер беше плътно покрит с кал и луга от пътя. По вратата се виждаха следи от ръце. Джипът, изглежда, бе навъртял доста километраж през последните два дни.

— Отиват си — извика Ричър.

Той ги проследи с далекогледа, докато се изгубиха в далечината.

Тежката машина се друсаше и подскачаше по неравностите на пътя, смалявайки се постепенно в жълтеникава точка. Десет минути след като бе минала покрай тях, тя се изкачи на поредната гърбица на шосето, златистата боя проблесна за последно на слънцето и окончателно изчезна от погледа.

— Нещо при теб? — попита Ричър.

— На юг е чисто — отвърна тя.

— Отивам да взема картата. Ти наблюдавай и в двете посоки, докато се върна. Ще ти се наложи да потанцуваш малко напред-назад под тоя часовник.

Той се провря през капака на пода и намери с крака стълбата. Заспуска се заднишком надолу, схванат от студ. Стигна до междинната площадка, обърна се и заслиза по витото стълбище. Излезе от камбанарията и после от църквата. Закуцука през гробището и под зъбатото зимно слънце се насочи към юкона.

Отдалеч забеляза бащата на Фрьолих, който бе застанал до колата и я оглеждаше озадачено, сякаш се надяваше да му отговори на някакъв съдбоносен въпрос. Възрастният човек видя отражението на Ричър в страничното стъкло и се извърна, за да го посрещне.