Лий Чайлд - Покушението

Те бяха на около три метра от вратата на църквата, когато тя се отвори и отвътре излезе свещеник, следван плътно по петите от възрастна двойка. Свещеникът беше на средна възраст и изглеждаше извънредно сериозен. Двамата съпрузи бяха около шейсетгодишни. Мъжът беше висок и попрегърбен и като че ли леко затлъстял. Жената изглеждаше добре за годините си — малко над среден ръст, стройна и добре облечена. Русата й, късо подстригана коса беше естествено посивяла. Ричър веднага я позна. А също и тя него — или поне така й се стори. Изведнъж млъкна, закова се на място и го загледа втрещено, също както бе направила дъщеря й преди време. Гледаше лицето му и мислеше, сякаш отмяташе прилики и отлики спрямо някакъв извикан от паметта образ.

— Ти ли си — попита тя, — или се лъжа?

Лицето й беше напрегнато и изморено, без грим. Очите й бяха сухи, но през последните дни бяха пролели много сълзи. Това се виждаше от пръв поглед. Бяха подпухнали и зачервени, а кожата около тях беше сбръчкана от плач.

— Аз съм брат му — отвърна Ричър. — Моите съболезнования. Много съжалявам.

— Би трябвало — отвърна тя. — Джо е изцяло виновен.

— Така ли?

— Нали той я накара да си смени професията. Не искал да ходи с колежка, затова било редно тя да се премести на друга работа. Не той. Тя получи опасната служба, докато той си остана където си беше. На топло, на завет. И виж какво стана накрая.

Ричър помисли, преди да отговори.

— Според мен тя беше доволна от работата си. Нали разбирате, ако не е била доволна, лесно е можела да се върне на предишната служба. После. А не го е направила. Това показва, че е искала да си остане там. Тя беше отличен служител, вършеше важна работа.

— Как да се върне? Нали щеше да го вижда всеки ден, все едно, че нищо не е било!

— Искам да кажа, че е могла да изчака една година, а после да се върне.

— Какво значение има тук една година? Той разби сърцето й. Как изобщо би могла да работи отново при него?!

Ричър не отговори.

— Той ще дойде ли? — попита тя.

— Не — отвърна Ричър. — Няма да дойде.

— Много добре — каза тя. — Не ни е притрябвал.

— И аз така мисля.

— Сигурно е страшно зает — заядливо каза тя, после се извърна и закрачи към коларския път. Свещеникът я последва, бащата тръгна след тях. Но след няколко крачки спря и се обърна.

— Тя знае, че всъщност Джо не е виновен — каза той. — И двамата знаем, че Мери Иви винаги правеше каквото си науми.

Ричър кимна.

— При това го правеше много добре.

— Наистина ли?

— Беше страхотна. Най-добрата, която някога са имали.

Възрастният човек кимна видимо доволен.

— Как е Джо? — попита той. — Двамата сме се виждали няколко пъти.

— Джо умря — отвърна Ричър. — Преди няколко години. Загина при изпълнение на служебния си дълг.

Настана кратко мълчание.

— Моите съболезнования — каза накрая бащата.

— Не казвайте на мисис Фрьолих — помоли Ричър. — Ще й е по-леко, ако не знае.

Човекът отново кимна, обърна се и припряно закрачи след съпругата си.

— Видя ли? — каза Нили. — Не си ти виновен за всичко.

Близо до вратата на църквата имаше табло за обяви. Беше оформено като тесен шкаф със стъклени врати, стъпил на два масивни крака, забити в земята. Дъното му беше облицовано със зелен филц, обточен по диагонал с тънки памучни ленти, забодени с кабарчета. Зад тях бяха втъкнати разни обяви, написани на пишеща машина. Най-отгоре беше постоянното разписание на редовните неделни служби. Първата утринна служба беше всяка неделя в осем сутринта. Очевидно местната църква изискваше голяма активност от енориашите. До разписанието имаше набързо натракаш на същата машина съобщение, че следващата неделна служба ще бъде в памет на Мери Иви Фрьолих. Ричър погледна часовника си и потръпна от студа.

— Остават двайсет и два часа — каза той. — Време е да заредим оръжието.

Те докараха юкона до църквата и отвориха задната врата. Наведоха се вътре и заредиха и четирите оръжия. Взеха по един „Щаер“. Освен това Нили взе картечния пистолет МП5, а Ричър — автоматичната карабина М–16. Разпределиха останалите патрони по джобовете си според вида на оръжието. После заключиха колата и я оставиха.

— Редно ли е да се внася оръжие в църква? — попита Нили.

— Редно е в Тексас — отвърна той. — А пък тук си е направо задължително.

Те бутнаха навътре тежката дъбова врата и влязоха в църквата. Като сграда тя много приличаше на тази в Бисмарк. Ричър се запита дали в тези селски райони църквите не се изписват по каталог както всичко останало. Същата разсъхната блажна боя в цвят слонова кост, същите излъскани пейки, същите три въжета, провесени от камбанарията. Същото извито стълбище. Двамата се качиха до площадката и видяха същата дървена стълба, закрепена с болтове за стената, и същия капак в тавана над нея.