Лий Чайлд - Покушението

— Все едно, че съм си у дома — каза Ричър.

Следван по петите от Нили, той се заизкачва нагоре и през капака проникна в помещението с камбаните. Самото то беше твърде различно от онова на църквата в Бисмарк. Вътре освен трите камбани имаше и часовников механизъм — месингов куб със страна метър и двайсет, монтиран върху стоманени греди непосредствено над камбаните. Часовникът беше с два циферблата, чиито стрелки се задвижваха синхронно от едни и същи зъбни колела посредством стоманени валове, излизащи от срещуположните страни на куба и минаващи през съответните отверстия в циферблатите. Двата часовника бяха монтирани на местата на дървените капаци от източната и западната страна на камбанарията. Машината тиктакаше гръмогласно. Зъбните колела, котвата и балансът прещракваха с остър метален звън. Чак камбаните резонираха и тихичко звънтяха.

— На изток и запад нямаме видимост — каза Ричър.

Нили вдигна рамене.

— На север и юг стига — отвърна тя. — Нали оттам минава пътят.

— Май си права — каза той. — Е, ти поемаш юга.

Той се наведе и под гредите и стоманените валове пропълзя към прозореца с дървен капак, който гледаше на север. Коленичи и погледна през пречките. Виждаше се абсолютно всичко — мостът и реката, целият град, земният път поне на петнайсет километра на север. Беше прав като конец и напълно пуст.

— Как си? — подвикна той на Нили.

— Отлично — отвърна тя. — Оттук се вижда едва ли не чак до Колорадо.

— Ако забележиш нещо, викни.

— Ти също.

Часовникът отброяваше всяка секунда: дзън, дзън, дзън. Звукът беше силен, равномерен и неумолим. Ричър погледна към механизма и се запита дали шумът ще го влуди, преди да го приспи. На три метра зад гърба му се чу как скъпа метална сплав остъргва дърво — Нили беше подпряла картечния си пистолет на стената. Той също положи своята М–16 на дъските до коленете си. Размърда се, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо позволяваше пространството. После се загледа навън и зачака.

Въздухът беше студен, а на двайсет метра над земята лекият бриз си беше истински вятър, който безмилостно духаше през капаците и насълзяваше очите. Те чакаха вече два часа, през които не се бе случило нищо. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Освен часовникът. За два часа бяха опознали и привикнали със звука му. Всяко дзън беше съставено от цяла гама отделни металически честоти — от приглушения басов звън на големите зъбни колела, през тъничкото тиктакане на котвата, до пискливото, леко забавено дзинн, от резонанса на най-малката камбана. Звукът на бавното полудяване.

— Виждам нещо — извика Нили. — Откъм юг. Прилича на джип.

Ричър хвърли бърз поглед на север и се надигна на колене. Тялото му се бе схванало и измръзнало и мускулите го боляха. Той вдигна далекогледа от пода и го подхвърли на Нили през валовете на часовниковите стрелки. Тя леко се изви назад и го улови с една ръка във въздуха, после се обърна към прозореца и го залепи до окото си.

— Прилича на нов модел шевролет тахо — каза тя. — Бледо златист металик. Не виждам хората вътре. Слънцето блести в предното стъкло.

Ричър погледна още веднъж на север. Пътят си оставаше все така пуст. От върха на камбанарията се виждаше поне на петнайсет километра — не по-малко от десет минути път дори при бързо каране. Той се изправи на крака и се протегна. Промуши се под валовете на стрелките и допълзя до Нили. Тя се отдръпна да му направи място, той разтърка очи и погледна на юг. По шосето се движеше златиста прашинка, съвсем сама, и в момента се намираше на около седем-осем километра от градчето.

— Не може да се каже, че трафикът е особено натоварен — рече Нили. — Как мислиш?

Тя му подаде далекогледа. Той нагласи фокуса, подпря го на една пречка на дървения капак и го долепи до окото си. Мощната оптика скъсяваше перспективата по такъв начин, че джипът сякаш се люлееше и подскачаше на едно място, без да се движи напред. Беше доста мръсен и имаше вид, сякаш идва отдалеч. Хромираната решетка на двигателя и бронята бяха целите изпръскани с кал. Предното стъкло беше прозрачно само в обхвата на чистачките. Слънцето се отразяваше в него и от това разстояние беше абсолютно невъзможно да се различат хората вътре.

— Откъде се взе това слънце? — попита той. — Аз очаквах да завали сняг.

— Погледни на запад — отвърна Нили.

Той свали далекогледа и притисна лявата си буза до пречките на прозореца. Затвори дясното си око и с лявото се опита да надникне навън. Небето беше разделено на две. Западната половина беше покрита с черни облаци, а на изток беше ярко синьо с лека мъгла. Там, където се срещаха двата атмосферни фронта, слънчевите лъчи пробиваха облаците като гигантски ярко жълти прожектори.