Лий Чайлд - Покушението

Ричър вдигна рамене.

— Часовникът си е ваш.

— Знам, че шумът може би ви пречи…

— Няма значение — каза Ричър. — Още щом залезе слънцето, се махаме оттук. Заедно с оръжията.

Свещеникът се изкачи по останалите стъпала до помещението с камбаните, подпря се на стоманените греди и зачовърка нещо в механизма. Часовникът имаше устройство за сверяване, свързано с друг, много по-малък часовников механизъм, който Ричър не бе забелязал отначало. Беше скрит между големите зъбни колела. Към него имаше лост за сверяване. Свещеникът погледна ръчния си часовник и с помощта на лоста приведе големите стрелки на двата външни циферблата към точното време. Стрелките на миниатюрния циферблат се преместиха едновременно с тях. После той просто завъртя с ръка едно от зъбните колела, то набра инерция и часовникът тръгна. Равномерното дзън-дзън-дзън се възобнови, най-малката камбана заприпява с тънък гласец.

— Благодаря — каза свещеникът.

— Още най-много час — каза Ричър. — После се изнасяме оттук.

Енорийският свещеник кимна, за да потвърди, че е бил разбран правилно, и се провря по обратния път през отвора. Пресегна се и затвори капака над главата си.

— Да не си откачил? — каза Нили. — Ние не можем да напуснем поста си! Те като нищо ще дойдат през нощта. Може би точно това чакат. По тоя път не им трябват фарове.

Ричър погледна часовника си.

— Те са вече тук — каза той. — Или всеки момент ще бъдат.

— Къде тук?

— Сега ще ти покажа.

Той отново извади дъската от капака и й я подаде. После се провря под валовете на часовника и по следващата дървена стълба се изкачи до покрива на камбанарията. Там също имаше капак; той го натисна с рамо и го отвори нагоре.

— Само не си подавай главата — подвикна й той. После се набра на ръце и изпълзя навън, като веднага залегна по корем.

Покривната конструкция на църквата беше абсолютно идентична на тази в Бисмарк. Оловните плочи на изолацията бяха оформени като малка тераска с нисък парапет. В ъглите имаше улуци, а точно по средата — издигнат цокъл за пилона на знамето, ветропоказателя и гръмоотвода. Парапетът околовръст беше висок около метър. Ричър се пресегна надолу и пое дъската от ръцете на Нили. После се отдръпна, за да й направи път. Тя пропълзя през отвора и се просна по корем до него. Вятърът се бе усилил и на открито беше станало непоносимо студено.

— Сега се изправи на колене, без да подаваш глава нагоре — каза й той. — Стой близо до мен, с лице на запад.

Те коленичиха един до друг с приведени напред глави — той отляво, тя отдясно. Дори през дебелите дъски и оловните плочи на покрива омразното тиктакане продължаваше да се чува.

— Хайде сега, едновременно — каза Ричър.

Като държеше дъската с лявата си ръка за левия край, той я вдигна пред очите си. Нили хвана десния край, двамата пропълзяха на колене и застанаха плътно до западния парапет. Той полека повдигна дъската нагоре, докато изравни основата й с горния ръб на парапета. Тя направи същото.

— Още малко нагоре — каза той. — Трябва ни пролука за очите.

Двамата едновременно повдигнаха дъската с още два сантиметра, докато отдолу се образува процеп, през който да виждат навън. Ако някой от земята се взреше внимателно, може би щеше да ги забележи, но иначе не беше лошо като импровизирано укритие.

— Погледни на запад — каза той, — и може би леко на юг.

Те замижаха срещу последните остри лъчи на залязващото слънце, които пробиваха през буреносните облаци откъм запад. От върха на камбанарията на шейсет километра към планините не се виждаше нищо друго освен безкрайно море от полюшваща се висока трева. Облаците се движеха, а заедно с тях и лъчите, които като прожекционен апарат изписваха бързо сменящи се фигури от цветове и мрак по екрана на небето.

— Гледай в тревата — каза той.

— Какво търсим?

— Като го видиш, ще разбереш.

Няколко минути те клечаха неподвижно. Слънцето бавно се спускаше над планините. Последните му лъчи светеха все по-водоравно в очите им. Накрая го видяха. Едновременно. На около километър и половина от тях, сред морето от полюшваща се трева, за мит проблесна златистият покрив на шевролета. Бавно, с човешки ход, джипът пълзеше на изток, право към тях, като се люлееше и подскачаше върху неравния терен.

— Не са глупави — каза Ричър. — Погледнали са картата и са си казали също като теб, че най-добрият път за отстъпление е право на запад през прерията. После явно са решили обаче, че оттам е и най-добрият път за атака.