Лий Чайлд - Покушението

Слънцето се гмурна в ниските облаци на осемдесет километра на запад. Откъм планините през прерията се понесоха дълги черни сенки и за миг обхванаха цялата долина. Златистата светлина угасна, сякаш някой бе натиснал електрически ключ. Настана здрач. Те свалиха дъската надолу и легнаха по корем на покрива. Пропълзяха по оловните плочи и се промушиха през капака обратно при камбаните. Нили се провря под валовете на часовника и вдигна своя МП5.

— Още не — каза Ричър.

— А кога?

— Какво ще направят те според теб?

— Ще се приближат колкото посмеят. После ще чакат.

Ричър кимна.

— Ще намерят някаква подходяща падина на стотина-двеста метра от църквата. Най-напред ще се убедят, че от мястото си имат пряка видимост насам, без някой да вижда тях, после ще обърнат джипа с предницата на запад и ще останат там да дочакат идването на Армстронг.

— Дотогава има четиринайсет часа.

— Точно така — каза Ричър. — Нека си чакат. Нека намръзнат хубаво, да им се схванат кокалите и да останат без сили. Ние ще ги ударим по изгрев откъм изток. Слънцето ще им свети право в очите и те даже няма да ни видят.

Ричър и Нили скриха дългите си оръжия под една пейка в църквата. Без да местят паркирания юкон, те отидоха пеша в странноприемницата до моста и наеха две стаи. Оттам прескочиха до магазина, за да си купят нещо за вечеря. Слънцето беше залязло и температурата беше паднала под нулата. Във въздуха отново се носеха снежинки. Големи, пухкави, сякаш безтегловни, те танцуваха на място или се издигаха нагоре като малки бели птички.

Щандът за готови закуски беше затворен, но продавачката предложи да им претопли в микровълновата фурна нещо от фризера. Тя явно приемаше Ричър и Нили за специални агенти на тайните служби, дошли на разузнаване преди основната делегация. Очевидно целият град вече знаеше, че Армстронг ще участва във възпоменателната служба на другата сутрин. Жената им стопли по едно парче пай с месо и малко скашкани зеленчуци. Двамата вечеряха на крак до щанда. Храната имаше вкус на полева дажба, каквито раздават на фронта, но пък жената отказа да им вземе пари.

Стаите в странноприемницата се оказаха чисти, според рекламата. Стените бяха облицовани с чамови дъски; на пода имаше парцалени черги. Във всяка стая имаше по едно единично легло с покривка на цветчета, станала почти прозрачна от пране. Тоалетната и банята бяха в другия край на коридора.

Ричър отстъпи на Нили стаята, която беше по-близко до тях. Известно време тя му прави компания в неговата стая, понеже беше неспокойна и нещо й се приказваше. Двамата седяха един до друг на леглото, понеже в стаята нямаше други мебели.

— Те вече имат позиционно надмощие — каза Нили.

— Ние двамата срещу някакви си жалки тъпаци — върна й го той. — Това може би те притеснява?

— Положението се усложни — каза тя.

— За последен път те питам — каза Ричър, — нали не те принуждавам да вършиш това?

— Сам няма да се справиш.

Той поклати глава.

— С тия двамата ще се справя с една ръка и с торба на главата.

— Ние не знаем нищо за тях.

— Но можем да направим някои предположения. Високият тип от Бисмарк е стрелецът, а ниският му пази гърба и кара колата. Те са извънредно лоялни един на друг. Като да са братя. Големият брат и малкият брат. Цялата тази история се основава на братска лоялност. Иначе просто не би могло да бъде. Няма как другояче да се обясни такава силна мотивация. Не можеш да идеш при един непознат и да кажеш: „Виж какво, аз смятам да застрелям еди-кой си, понеже баща му навремето заплаши да ми завре кол в задника, пък аз го молих да не го прави.“

Нили не отговори.

— Не те моля да участваш — каза той.

Нили се усмихна.

— Какъв си ми глупав — каза тя. — Аз не се притеснявам за себе си, а за теб!

— Ти не бери грижа за мен — каза Ричър. — Аз ще доживея до дълбока старост и ще издъхна самотен в някоя мотелска стая.

— Май и при теб е въпрос на братска лоялност — подхвърли тя.

Той кимна.

— Няма как иначе. Аз пет пари не давам за Армстронг. Фрьолих ми харесваше, но ако не беше Джо, просто никога нямаше да я срещна.

— Ти самотен ли си наистина?

— Понякога. Невинаги.

Тя бавно посегна към ръката му. Отначало ръката й беше на два сантиметра от неговата. Движението й беше толкова бавно, че двата сантиметра бяха като две светлинни години. Пръстите й незабележимо се плъзнаха по избелялата покривка, докато почти допряха неговите. После се вдигнаха нагоре, продължиха да се движат и се спряха точно над ръката му, на няколко милиметра разстояние. Сякаш между ръцете им имаше слой сгъстен въздух, горещ и течен, който не им позволяваше да се допрат. Ръката й застина неподвижно. После тя бавно я свали надолу и пръстите й едва-едва докоснаха неговите. Извъртя китката си, докато пръстите им станаха успоредни. Натисна по-силно. Дланта й беше гореща, а пръстите — дълги и хладни. Върховете им стигаха до кокалчетата му. Тя погали ръката му и с възглавничките на пръстите си проследи всичките й бръчици, сухожилия и белези. После притисна своята надолу, докато пръстите й се промушиха между неговите. Той обърна ръката си с дланта нагоре и пръстите им се сплетоха. Тя леко стисна и усети как той й отговори.