Лий Чайлд - Покушението

— Това е поверителна информация.

— На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Значи преди осем години си била на двайсет и седем?

Тя се усмихна.

— А Джо беше на трийсет и шест. Старец от моя гледна точка. Двамата заедно празнувахме рождения му ден. И следващия, когато навърши трийсет и седем.

Ричър се дръпна леко встрани и отново я огледа. Тоя Джо имал добър вкус — каза си той. И отблизо, и отдалеч тя изглеждаше превъзходно. Ухаеше приятно. Идеална кожа, прекрасни очи с дълги мигли. Добре оформени скули, изящен нос. Имаше вид на жена, която се поддържа добре и спортува. Беше много привлекателна, дума да няма. Той си помисли как ли би се почувствал, ако можеше да я прегърне, да я целуне. Да легне с нея. Представи си, че и Джо си е задал същите въпроси, когато я е видял за пръв път. И в един момент си е получил отговора. Имам доста да те гоня, Джо. Вместо това каза:

— Аз май забравих да му изпратя картичка. И двата пъти.

— Не мисля, че ти се е разсърдил.

— Ние не бяхме много близки. Всъщност така и не знам защо.

— Той те харесваше — отвърна Фрьолих. — И не го криеше. От време на време говореше за теб. Мисля, че по своему доста се гордееше с по-малкия си брат.

Ричър не отговори.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Що за човек беше като шеф?

— Страхотен! Беше истинска суперзвезда в професията си.

— А като интимен приятел?

— И в това отношение не падаше по-долу.

Настъпи продължително мълчание.

— Ти с какво се занимаваш, откакто напусна войската? — попита Фрьолих. — Не си оставил много документни следи зад себе си.

— Това е идеята — отвърна Ричър. — Не обичам да си навират носа в личните ми дела.

Тя го изгледа въпросително.

— Не се безпокой — добави той. — Не съм радиоактивен.

— Знам това. Проверих където трябва. Но сега, като вече се познаваме лично, просто съм любопитна. Преди беше за мен само едно име.

Той се взираше в плота на масата, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал на една непозната по откъслечните описания на брат си. Получаваше се доста интересен образ.

— Е, ще ми помогнеш ли? — повтори тя въпроса си.

Ричър я наблюдаваше как разкопчава палтото си; в помещението беше доста топло. Отдолу носеше семпла бяла блузка. Тя се премести по-близо и го загледа, полуизвърната към него. Приличаха на любовници в някой мързелив неделен следобед.

— Не знам — отвърна той.

— Ще бъде опасно — каза тя. — Трябва да те предупредя, че никой, освен аз самата, няма да знае, че съм се насочила към теб. Така че, ако случайно те видят и познаят някъде, ще стане голям проблем. Може би идеята ми беше глупава поначало. Може би не трябваше да те занимавам.

— Никой няма да ме види — успокои я Ричър.

Тя се усмихна.

— Преди осем години Джо ме беше уверил, че точно така ще отговориш.

Той не отвърна нищо.

— Това, за което те моля, е много важно. И спешно.

— Ще ми кажеш ли защо е толкова важно?

— Вече ти казах.

— А защо е спешно?

Фрьолих не отговори.

— Май никак не е теоретично това, за което говорим — заяви той.

Тя отново не отговори.

— Имам чувството, че става нещо.

Пак никакъв отговор.

— Имам чувството, че съществува реална заплаха за живота на вицепрезидента. От конкретен източник.

Тя извърна глава настрани.

— Не мога да коментирам това.

— Аз съм бивш военен — напомни й той. — Тоя отговор съм го чувал и преди.

— Става дума за проверка на охраната в реална обстановка — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Известно време той не отговори. После каза:

— Имам две условия.

Тя се обърна и бързо го погледна.

— И какви са те?

— Първо, да работя при студен климат.

— Защо?

— Защото току-що похарчих сто осемдесет и девет долара за топли дрехи.

По лицето й премина бегла усмивка.

— Публичните му изяви са на такива места, че навсякъде ще ти бъде нормално студено за средата на ноември.

— Това е добре — каза той. После бръкна в джоба си и извади кибрит, върху който беше напечатано име на хотел и адрес. — А тук работи една възрастна двойка. Наемат ги на седмица и те много се притесняват, че собственикът може да ги измами и да не им плати. Музиканти са. Предполагам, че всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Искам да поговориш с кварталните полицаи.

— Приятели ли са ти?

— Отскоро.

— В кой ден им плашат?

— В петък вечер, след последното изпълнение. Обикновено някъде към полунощ. Този петък, като си вземат парите, натоварват багажа в колата и поемат за Ню Йорк.