Лий Чайлд - Покушението

— Аз съм подложена на значителен натиск — каза накрая тя. — Професионален, нали разбираш? Има много хора, които само чакат да оплескам нещо. Така че трябва да бъда уверена в себе си.

Той не отговори нищо. Чакаше подробностите. Всеки лъжец украсява тезата си с излишни детайли, сякаш си мисли, че от това тя става по-убедителна.

— Назначението ми не беше никак лесно — продължи тя. — Жена начело на охраната — това все още е много рядко явление. И при нас, както навсякъде, неравноправието между половете си върви с пълна сила. Особено пък при нас! Някои мои колеги са истински диваци в това отношение.

Той кимна, но не каза нищо.

— Тъй че аз си имам едно наум. И трябва да съм изрядна във всяко отношение. Да съм по-добра от тях.

— За кой вицепрезидент става въпрос? — попита той. — За новия или за стария?

— За новия — отвърна тя. — Брук Армстронг. Новоизбраният вицепрезидент, ако трябва да бъдем точни. Аз бях зачислена към неговия екип още от началото на кампанията, а той е от тези, дето държат на приемствеността. Така че от моя гледна точка изборите бяха не само за президент, но и за това кой да ръководи охраната. При победа на Армстронг оставах начело. При поражение се връщах сред редовите служители.

Ричър се усмихна.

— И какво, гласува ли за него? — Тя не отговори. — Какво ти е разправял Джо за мен? — попита той.

— Казваше ми, че много обичаш предизвикателства и затова ще приемеш задачата. Че няма да се откажеш, ще си блъскаш главата, докато не се справиш. Че си много изобретателен и ще откриеш поне три-четири начина да стигнеш до обекта и че ние можем много да научим от теб.

— А ти какво му отговаряше?

— Това беше преди осем години, мога ли да помня? Тогава бях много по-нафукана от сега. Сигурно съм му казала, че по никакъв начин не можеш да припариш и на километър от обекта.

— А той?

— Той казваше, че същата грешка са правили мнозина преди мен.

Ричър вдигна рамене.

— Преди осем години аз бях във войската. Може да съм бил на петнайсет хиляди километра оттук, затънал до уши в кал.

Тя кимна.

— Джо имаше предвид това. Ние говорехме теоретично, така да се каже.

Той я погледна.

— Но сега, доколкото виждам, няма нищо теоретично в твоето предложение. След осем години си решила да се вслушаш в съвета му. А аз се питам защо.

— Както ти казах, сега аз решавам тези неща. Освен това съм подложена на натиск да си върша добре работата.

Той не отговори.

— Е, ще помислиш ли върху предложението ми?

— Не знам много за тоя Армстронг. Не съм чувал за него, преди да го изберат.

Тя кимна.

— Никой не беше чувал. Той беше твърде изненадващ избор за вицепрезидент. Младши сенатор от Северна Дакота, нищо особено, семеен, с пораснала дъщеря и стара болна майка, за която се грижи от разстояние. Не е известен с нищо значимо. Но за политик не е лош като човек. По-добър от повечето, които познавам. Засега ми допада.

Ричър кимна и нищо не каза.

— Ние, разбира се, ще ти платим — бързо добави Фрьолих. — Това не е проблем. Нали разбираш, нещо като хонорар, в разумни граници.

— Парите не ме интересуват — отвърна той. — Нямам нужда от работодател.

— Тогава на доброволни начала?

— Аз съм бивш войник. А един войник нищо не върши доброволно.

— Джо твърди друго. Казва, че си се залавят с какво ли не…

— Не обичам да работя на заплата.

— Е, ако предпочиташ да ни свършиш услугата безплатно, ние не възразяваме.

Той помълча няколко мига.

— Разбира се, ще има разноски, особено ако работата трябва да се свърши както трябва.

— Естествено, всичко ще ти бъде осребрено. Най-официално и по законния ред, при представяне на сметка от страна на лицето.

Той се загледа втренчено в повърхността на масата.

— И какво се очаква от лицето?

— Аз искам теб, не някое „лице“. Искам да се вживееш в ролята на наемен убиец. Да възприемеш гледната точка на външен човек, който иска на всяка цена да проникне през охраната и да ликвидира вицепрезидента. Да откриеш нашите пропуски. Да ми докажеш, че наистина е уязвим. Но конкретно — с дата, час, място на действието. Можем да ти дадем разписание на публичните му изяви, ако това ще ти помогне.

— На всички потенциални атентатори ли раздавате програмата му? Ако решим да правим нещо, трябва да го правим наистина, нали така?

— Прав си — каза тя.

— Все още ли смяташ, че никой не може да проникне при него?

Този път тя внимателно обмисли отговора си, което й отне може би десетина секунди.