Лий Чайлд - Покушението

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

Тя го погледна изненадана, сякаш чаша кафе бе последното, което би й минало през ум.

— Нищо не е толкова спешно, че да не може да изчака една чаша кафе. Така че закарай ме обратно в мотела и аз ще те поканя в барчето. Кафето им не е лошо, а освен това там е тъмно и закътано, идеално за поверителни срещи.

Правителственият събърбан имаше система за спътникова навигация с малък монитор, вграден в бордното табло; докато Ричър я наблюдаваше, Фрьолих включи системата и зададе адреса на мотела, който извади от базата данни за Атлантик Сити.

— Можех и аз да ти кажа накъде да караш — подхвърли Ричър.

— Свикнала съм с тази машинка — отвърна тя. — С нея сякаш си говорим.

— Аз също мога да говоря — сопна се той. — Да не мислиш, че щях да ти показвам със знаци?

Тя се усмихна и подкара колата.

По улиците нямаше много движение. Свечеряваше се, от което прихлупеното небе изглеждаше още по-мрачно. Вятърът продължаваше да духа на злобни тласъци. В казината може би имаше хора, но крайбрежните ресторантчета, павилионите по кея и плажните продавачи нямаше да видят оборот още поне шест месеца. Ричър се наслаждаваше на топлината. За момент си помисли за покойния си брат и връзката му с тази жена; после мислите му се пръснаха на разни страни, той се облегна назад и се загледа в нея. Беше доста добра като шофьор.

Паркираха колата през мотела и той я поведе надолу по стълбите към барчето. Вътре въздухът беше тежък и миришеше на застояло, но поне беше топло, а на кафе-машината зад тезгяха имаше пълна стъкленица с кафе. Ричър посочи с пръст стъкленицата, после себе си и Фрьолих и барманът се размърда да изпълни поръчката. След това двамата се упътиха към едно ъглово сепаре.

Ричър се погрижи да седне така, че гърбът му да е към стената, а цялото помещение да му е пред очите. Стари навици, помисли си той. Явно и Фрьолих ги бе усвоила по своя линия, защото двамата се озоваха един до друг от същата страна на масата. Раменете им почти се допираха.

— Ти много приличаш на брат си — каза тя.

— В някои неща — отвърна той. — В други не. Например за разлика от него аз съм жив.

— Не те видях на погребението му.

— Моментът не беше подходящ.

— Говориш също като него.

— Е, братята обикновено си приличат по гласа.

Барманът им донесе кафетата върху дървен поднос, окапан с бира. Две черни керамични чаши, малки пластмасови пакетчета с изкуствено мляко, хартиени пликчета със захар. Две евтини лъжички от неръждаема стомана.

— Хората много го харесваха — продължи тя.

— Не беше лош човек.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— От брат за брата това си е направо комплимент.

Той вдигна чашата си и изсипа захарта, млякото и лъжичката от чинийката.

— Пиеш го черно, без захар. Също като Джо — каза Фрьолих.

Ричър кимна.

— Това, с което не мога да свикна, е, че аз уж бях по-малкият брат, а ето, изведнъж съм с три години по-стар от него.

Тя отпи от кафето си. Черно, без захар. Също като Джо.

— Наистина ли никой не се сети за това освен него? — попита той. — Искам да кажа, да използвате външен човек, за да изпитате охраната?

— Никой друг.

— Но тайните служби са сравнително стара организация…

Тя кимна.

— Създадени са със заповед на президента Линкълн, подписана на 14 април 1865 година следобед. Още същата вечер отива на театър и го застрелват.

— Виж ти каква ирония!

— Така изглежда от днешна гледна точка — каза Фрьолих. Само че тогава единствената задача на тайните служби е била опазването на националната валута. Чак след атентата срещу Маккинли през 1901 година са си казали, че трябва някой да охранява президента денонощно, и са се спрели на нас.

— Понеже ФБР се създава чак през трийсетте.

Тя поклати глава.

— Истината, е че ФБР има предшественик. Така наречената Главна следствена служба, създадена пред 1908 година. По-късно, през 1935-а, я преименуват на Федерално бюро за разследване.

— Джо много си падаше по такива исторически подробности.

— Може, но не го знам от него.

— Казвам само, че ако той го е знаел, е щял да ти го разправи.

Той забеляза усилието, с което Фрьолих се опитваше да не се затвори отново в себе си.

— Е, какъв е очевидният въпрос, който се готвеше да ми зададеш?

— След като прибягвате до външно лице за пръв път от сто и една години насам, сигурно има и друга причина освен твоя перфекционизъм.

Тя отвори уста да отговори, но се спря. Докато мислеше какво да му отвърне, Ричър реши, че ще го излъже. Нещо в стойката, в ъгъла на рамото й му подсказа, че няма да чуе истината.