Лий Чайлд - Покушението

Бяха ниски и набити, облечени почти еднакво със сини шуби и сиви джинси. На главите си носеха еднакви шапки — плетени, от груба сива вълна, нахлупени ниско над месестите чела. Явно и двамата знаеха как да се обличат за местния климат. Ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете, затова не можеше да се види дали не носят ръкавици от същия материал. Джобовете на шубите им бяха доста високо, от което лактите им стърчаха настрани. И двамата бяха обути с груби боти като на докери или стоманолеяри. И двамата бяха кривокраки или може би така изглеждаше отстрани, понеже се стараеха да ходят със заплашителна, поклащаща се походка. Приличаха на някакви кръчмарски скандалджии или панаирджийски побойници отпреди петдесетина години. Ричър хвърли бърз поглед назад и видя, че зад него няма никой — само океан чак до Ирландия. Той просто застана неподвижно, като дори не си даде труд да прецени разстоянието между гърба си и парапета.

Двамата продължиха да крачат, докато приближиха на около три метра от него; тогава се спряха и го загледаха злобно. Ричър стисна и изпъна пръстите на ръцете си отстрани до бедрата, за да провери колко са измръзнали. Три метра бяха показателна дистанция. Значи щяха да говорят, преди да удрят. Той сви пръстите на краката си в обувките и усети как прасците, бедрата, седалищните мускули, гърбът и раменете му се изпънаха като пружина. После раздвижи главата си наляво-надясно, за да се разкърши. Издиша шумно през носа. Мъжът отляво извади ръцете си от джобовете. Нямаше ръкавици. А юмруците му бяха някак странно раздути, сякаш имаше артрит или по-скоро държеше нещо скрито в дланите си.

— Имаме да ти предадем нещо — каза той.

Ричър хвърли поглед към парапета, зад който се простираше безкрайният океан. Повърхността на водата беше сивкава и някак мътна. Може би замръзваше. Да ги хвърли в морето при такава температура би било равносилно на убийство.

— От управителя на бара ли?

— От неговите приятелчета.

— Той има приятели?

— Намираш се в Атлантик Сити — отвърна мъжът. — Тук всеки има приятели.

Ричър кимна разбиращо.

— Позволи ми да отгатна. От мен се иска да напусна града, да се пръждосам по дяволите, да си хващам пътя, да изчезвам, да не се връщам никога повече, да не загрозявам пейзажа и да забравя, че съм бил тук.

— Днеска бързо загряваш.

— Просто съм ясновидец — каза той. — Навремето ме показваха по панаирите. Моят павилион беше до жената с брадата. Не бяхте ли и вие някъде наблизо, през два павилиона? „Най-грозните близнаци на света“ или нещо подобно, а?

Мъжът отдясно също извади ръцете си от джобовете. Неговите пръсти също бяха извити от артрит, или по-вероятно от нещо, което стискаше в дланите си. Фишек монети може би? Ричър се усмихна. Той си падаше по фишеците. Изпитан трик. При това ясно даваше да се разбере, че нямат огнестрелно оръжие. Никой не стиска фишек монети в дланта си, ако има патлак в джоба.

— Не искаме да ти причиняваме болка — каза мъжът отдясно.

— Но трябва да се разкараш — добави оня отляво. — Не понасяме хора, които си навират носа в икономическите механизми на града.

— Тъй че се измитай с добро — продължи мъжът отдясно. — Ние ще те изпратим до автогарата. Или ония старци може да пострадат, нали разбираш. И то не само финансово.

В този момент Ричър долови някакъв странен, абсурден глас в съзнанието си, сякаш отново беше дете и майка му го съветваше: Не се бий, когато си с нови дрехи. После чу гласа на сержанта от тренировъчния лагер: Удряй пръв, удряй силно, удряй много. Той стегна мускулите на раменете си под якето. Изведнъж се почувства благодарен на жената от магазина, че го посъветва да вземе по-големия размер. Изгледа двамата мъже срещу себе си. В очите му не се четеше злоба — просто насмешливо превъзходство. Направи крачка наляво; те помръднаха в синхрон с него. Пристъпи леко напред, стеснявайки триъгълника. Повдигна ръка и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— Я по-добре си вървете по къщите — предложи той.

Двамата нямаха никакво намерение да си ходят по къщите; нито пък той го бе очаквал. Те отвърнаха на предизвикателството, като също пристъпиха леко напред; по-точно не пристъпиха, а просто мускулите им се стегнаха така, че горните части на телата им се понаведоха в още по-заплашителна поза. Достатъчно е да ги изкарам от строя за една седмица, помисли си той. Да им строша челюстите например. По един рязък удар — фрактури на лицевите кости, изместени челюстни стави, може би кратко безсъзнание, после няколко дни да ги цепят главите. Нищо по-сериозно. Той изчака, докато вятърът отново разроши косата му, и вдигна ръка, за да си я приглади. Задържа ръката си; лакътят му беше изнесен остро напред, сякаш го бе осенила внезапна мисъл.