Лий Чайлд - Покушението

— Няма ли поне дебитна карта?

— Никакви карти. Дори чекова книжка не си е поръчал да му издадат.

— Само чрез „Уестърн Юниън“, казваш. Не бях чувала такова нещо. Има ли някакви документни следи — разписки, извлечения?

— Преводите са правени из цялата територия на Съединените щати. По-точно до четирийсет щата само за последните пет години. От време на време е внасял пари, но най-често е теглил, и то предимно малки суми, все чрез клонове на „Уестърн Юниън“ най-вече в глухата провинция, по-рядко в големи градове.

— Много странно.

— Странно я!

— Може ли нещо да се направи?

— Вече е направено. Следващия път, когато клиентът им се обади, ще ме уведомят.

— И после ти мен.

— Може би, ако си го заслужиш…

— Има ли някаква определена периодичност?

— Не. Периодът между отделните преводи варира от няколко седмици до няколко дни. Най-често стават в понеделник. Банките не работят в събота и неделя.

— Значи днес може да ми излезе късметът?

— Като нищо — отвърна мъжът. — Въпросът е, на мен дали ще ми излезе с теб?

— Надявай се ти! — сряза го Фрьолих.

Когато управителят на бара видя Ричър да влиза във фоайето на заведението му, той се измъкна през задния вход и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Прикрил с ръка устата си и микрофона, заговори припряно и настойчиво, но същевременно почтително, както се очакваше от него.

— Защото оскърбява достойнството ми с присъствието си — рече той в отговор на някакъв въпрос… — Днес става — заяви след малко в отговор на друг. — Най-малко двама — отвърна той на третия последен въпрос. — Доста е едър.

На рецепцията Ричър размени един от четирите си останали долара на монети по двайсет и пет цента и се запъти към телефонната кабина. Набра по памет номера на банката си, каза паролата и нареди до края на работния ден да му бъдат преведени петстотин долара до клона на „Уестърн Юниън“ в Атлантик Сити. След това влезе в стаята, прегриза със зъби всички етикети и си облече новите дрехи. Накрая изпразни джобовете на летния си „костюм“, натъпка малкото си лични вещи по новите джобове, изхвърли старите дрехи в боклука и се огледа в продълговатото огледало на вратата на гардероба. Трябва ми само една брада и едни слънчеви очила и мога да стигна пеша до Северния полюс — помисли си той.

Единайсет минути по-късно Фрьолих вече знаеше за наредения паричен превод. Тя притвори за миг очи и сви победоносно юмруци, после се пресегна назад и измъкна от полицата зад себе си карта на Източното крайбрежие на Съединените щати. Около три часа, ако не попадна в задръстване. Може пък и да успея. Тя грабна сакото и чантичката си и се затича към гаража.

След като уби един час в мотелската си стая, Ричър излезе навън, за да изпробва термоизолиращите свойства на новата си премяна. Теренни изпитания, както му викаха едно време — много, много отдавна. Закрачи на изток, към океана, срещу силния морски вятър. Изведнъж по-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой. Нещо като леко потръпване на кожата отзад, в долната част на гръбнака му. Той забави крачки и се огледа в една витрина. На петдесетина крачки зад себе си видя някакво неясно движение. Твърде далеч бяха, за да различи подробности.

Той продължи пътя си. Якето беше превъзходно, но си каза, че може би е трябвало да си купи и шапка в тон с него. Същият експерт, който го бе съветвал навремето за палтата, обичаше да казва, че около половината от топлинните загуби на организма стават през кожата на главата — и в този миг Ричър имаше всички основания да му вярва. Леденият вятър обръщаше косата му и караше очите му да сълзят. Една подплатена шапка би му свършила работа в ден като този. Той си напомни на връщане от клона на „Уестърн Юниън“ да се оглежда за магазин, в който продават военни облекла. Опитът му показваше, че този вид магазини и клоновете на „Уестърн Юниън“ обикновено се намират в един и същ квартал.

Когато стигна до крайбрежния кей за разходки, той тръгна на юг; лекото потръпване отзад на кръста му бе преминало в сърбеж. Извърна се внезапно; отзад не се виждаше никой. Върна се до мястото, откъдето бе тръгнал. Дъските под краката му изглеждаха солидни; наблизо имаше табелка, на която пишеше, че са изработени от специално твърдо дърво, най-якото на света. Ричър смени посоката още веднъж и поведе невидимите си преследвачи към централния кей. Дървената конструкция си беше все същата, която помнеше от едно време — напълно запазена. Сега кеят беше напълно пуст — нищо чудно в такова време, — което засилваше усещането му за нереалност. Само някои от древните дървени павилиончета бяха отворени и предлагаха разни полезни неща; имаше едно, където се продаваше кафе в стиропорни чашки. Ричър се спря и си купи голямо черно кафе, за което даде всичките си останали пари, но пък то добре го сгря отвътре. Той закрачи към края на кея, бавно допивайки кафето си. После хвърли чашката в кошчето за боклук, облегна се на парапета и се загледа в океана. Когато се обърна и тръгна към брега, забеляза двамата мъже, крачещи към него.