Лий Чайлд - Покушението

— Ще ви помоля да не си тръгвате — каза той. Всъщност каза: Ше ви замоля. В гуреливите му очи проблясваше смътна надежда.

Ричър не отговори.

— Ако сега си идете, тоя управител ще ни прецака — продължи старецът, сякаш това беше най-естественото нещо на света, сякаш за един музикант да го прецакат беше нещо толкова нормално, колкото да спука гума или да се простуди. — Ако ни плати честно, ще имаме пари за бензин, после можем да прескочим до Ню Йорк, да свирим в клуба на Би Би Кинг на Таймс Скуеър, да си съживим кариерата. Човек като вас може много да помогне, истина ви казвам.

Ричър пак не отговори.

— Ясно, дострашало ви е, и с право — отбеляза старецът. — Тоя управител като нищо има разни приятелчета, дето хич не ви и трябва да се разправяте с тях.

Ричър се усмихна на проницателната забележка.

— Ама кой сте вие все пак? — поиска да знае старецът. — Да не сте боксьор случайно?

— Не — отвърна той. — Случайно не съм.

— Да не си кечист, а? Като ония, по телевизията? — Той рече: тилвизята.

— Не.

— Е доста си расъл, това поне се вижда — отбеляза старецът. — Можеш да ни помогнеш, стига да искаш.

Штига да ишкаш. Ричър видя, че предните зъби на дядото са изпадали. Той пак не отговори.

— Ама ти кой си, а? — попита отново старецът.

— Бях полицай — отвърна Ричър. — Във военната полиция. Тринайсет години.

— И к’во, напусна ли?

— Може да се каже. Всъщност не е важно.

— Че не ви ли намират работа после?

— Не и такава, която да ме заинтересува — отвърна Ричър.

— В Ел Ей ли живееш?

— Не живея никъде — каза Ричър. — Все съм в движение.

— И ние сме така — отбеляза старецът. — Значи трябва да се държим един за друг. Да си помагаме. Да си съдействаме, дето се вика.

Да ши шъдейщваме.

— Тук е много студено — каза Ричър.

— Е, дума да няма — съгласи се старецът. — Но пък можеш да си купиш палто.

И така, Ричър стоеше на ъгъла на главната улица с изпънати по бедрата от вятъра панталони и се опитваше да вземе решение. По широкия свят или към магазина за дрехи? В съзнанието му пробягаха бързи картини: мотел „Ла Хоя“, евтина стаичка, топли южни нощи, ярки звезди, студена бира. Или пък: старицата пее в новия клуб на Би Би Кинг в Ню Йорк, някакъв носталгичен младок от голяма грамофонна къща се отбива да се сгрее, чува я, подписват договор, тя издава албум, тръгва на турне из страната; ласкава рецензия в „Ролинг Стоун“, пари и слава; нещичко и за нейния доблестен импресарио Джак Ричър… Нова къща. Нова кола. Нова кола! Той обърна гръб на широкия свят и прегърбен от беснеещия вятър, закрачи на изток в търсене на магазин за дрехи.

На територията на Съединените щати има близо дванайсет хиляди лицензирани банкови институции, които обработват около милиард отделни сметки. Оказа се обаче, че само една от тези сметки се води на името и номера на социалната осигуровка на въпросния НЕОБ. Една най-обикновена разплащателна сметка в клон на местната банка в Арлингтън, щата Вирджиния. Фрьолих седеше на компютъра си и с разширени от изненада очи гледаше изписания на екрана адрес на банковия клон. Ами че това е на малко повече от пет километра оттук! Тя си записа адреса и подробностите по сметката в жълтия стенографски бележник. После вдигна телефона и помоли един по-старши колега от другия главен клон на организацията да позвъни в банката и да поиска подробна информация за титуляра на сметката. Особено домашния му адрес. Каза му, че е нужно да се действа бързо и крайно предпазливо, а също и — най-важното — неофициално. След което затвори и зачака, нервирана от принудителното бездействие. За нейния колега от другия клон на организацията не би било толкова необичайно да поиска подобна информация от която и да било банка в страната, докато за самата нея това щеше да се изтълкува като недопустимо своеволие.

Ричър откри един магазин за преоценени стоки на три преки към океана и се шмугна вътре. Помещението беше тясно и дълго като тунел. От тавана висяха луминесцентни тръби, а по протежение на стените, докъдето му стигаше погледът, се точеха безкрайни рафтове и стойки, отрупани с дрехи. Дамските бяха отляво, детските по средата, а от дясната страна всичко беше мъжка конфекция. Той започна от най-вътрешния ъгъл и заоглежда рафтовете, докато крачеше назад към изхода.

Мъжки топли дрехи имаше колкото ти душа иска — това се виждаше от пръв поглед. Първите два реда закачалки бяха само подплатени якета, къси до кръста. Не стават — реши той. Един негов колега от войската казваше: Доброто палто е като добрия адвокат — пази ти задника. На третия ред стоката изглеждаше по-подходяща — дълги до коленете якета в убити цветове, толкова дебело подплатени, че правеха фигурата да изглежда по-едра. Може би в подплатата имаше чиста вълна. Или пък нещо по-специално. Във всеки случай изглеждаха доста солидни.