Лий Чайлд - Покушението

Всичко бе започнало осем часа по-рано, като събитията бяха взели следната последователност: Ем И Фрьолих, ръководителят на екипа, дойде на работа в понеделник сутрин, тринайсет дни след изборите, един час преди второто съвещание за координиране на стратегията, седем дни след като думата атентат бе прозвучала за пръв път, и тогава взе своето окончателно решение. След това тя хукна да уведомява прекия си началник, когото откри в помещението на секретарката пред кабинета му, явно забързан нанякъде. Под мишницата си стискаше тъмна папка, а изражението на лицето му казваше: Изобщо не се доближавай! Тя обаче си пое дълбоко дъх, доближи се и не само се доближи, ами му даде да разбере, че трябва да говори с него. Спешно. При това на четири очи и, разбира се, неофициално. Така че той се спря за миг, после рязко се извърна и отново влезе в кабинета. Пропусна я покрай себе си и веднага заключи вратата зад тях — достатъчно тихо, за да покаже, че схваща поверителността на срещата, и същевременно достатъчно енергично, за да не остави никакво съмнение, че е силно нервиран от това неочаквано прекъсване на дневната му програма. Едно нищо и никакво прищракване на резето, а в него се криеше твърде недвусмисленото послание: Дано само да не ми губиш времето!

Шефът на Фрьолих беше ветеран с двайсет и пет годишен стаж, на финалния етап на кариерата си преди пенсионирането. Някъде между петдесет и пет и шейсет, той беше последно ехо от една отминала епоха в службите. Висок, все още строен и атлетичен, но с доста побеляла коса и тяло, омекнало не там, където би могло да се очаква. Казваше се Стайвесънт. Също като Питър Стайвесънт — последния холандски генерал-губернатор на Нови Амстердам, обичаше да казва той, когато го питаха как му се пише името. Тогава се сещаше, че времената вече са други, и бързо добавяше: и като цигарите. Всеки ден от живота си, без изключение, носеше консервативни костюми от „Брукс Бръдърс“, но иначе се смяташе за гъвкав тактик. И най-важното — тактиката никога не му изменяше. Никога. А от доста време беше в службите и бе преживял какво ли не. Но нито веднъж не се бе провалял поради некадърност или лош късмет. Ето защо според безмилостно обективната математика на всяка организация Стайвесънт би могъл да мине за способен администратор и добър началник.

— Изглеждаш ми нещо нервна — отбеляза той.

— Така е, малко съм притеснена — отвърна Фрьолих.

Кабинетът му беше малък, тих, оскъдно мебелиран и изрядно чист. Стените бяха боядисани в снежнобяло и осветени с малки халогенни лампички. Вертикалните щори на прозореца бяха полузатворени, за да пропускат колкото се може по-малко от потискащата сивота на деня отвън.

— Какво те притеснява? — запита той.

— Смятам да ти искам разрешение за нещо.

— За какво?

— За нещо, което съм си наумила да опитам — каза тя.

Фрьолих беше поне с двайсет години по-млада от Стайвесънт; всъщност точно на трийсет и пет. Беше висока, но не прекалено — може би с три-четири сантиметра над средния ръст за американка от нейното поколение, но затова пък интелигентността и жизнената енергия, които бликаха от цялото й същество, правеха думата „среден“ и производните й напълно неуместни в нейния случай. Като телосложение беше между мускулеста и жилава; кожата й излъчваше мека топлина, която, в съчетание с блясъка в очите, й придаваше грациозна атлетичност. Русата й коса беше късо подстригана и хлапашки разрошена. Видът й създаваше впечатление, че набързо е нахлузила небрежния си ежедневен тоалет направо от душа, след като просто ей така е спечелила за отбора си златен медал в някой от по-тежките колективни спортове на Олимпийските игри. При това умееше да се държи, като че ли нищо особено не се е случило — като невидимия герой, който просто е искал да си тръгне от стадиона, преди телевизионните екипи да са приключили със съотборниците му и камерите да са се обърнали към него. Фрьолих имаше вид на човек, надарен с големи способности и едновременно с това много скромен.

— И какво е то? — попита Стайвесънт. Той се обърна и положи върху бюрото папката, която носеше. Бюрото му беше грамадно, с плот от някакъв сивкав композитен материал. Модерна, луксозна канцеларска мебел, педантично излъскана като скъпоценна антика. Стайвесънт се славеше с отсъствието на залежала книжнина върху бюрото си — лъснатият плот на практика беше абсолютно гол. Дори мебелировката в кабинета му Излъчваше деловитост и хладен перфекционизъм.