Лий Чайлд - Покушението

Още отрано следобед цялата зала бе обходена сантиметър по сантиметър от специално обучени полицейски кучета, а на всички ключови места бяха разставени цивилни детективи от градската полиция, които щяха да си тръгнат много след официалните гости. В допълнение към това Фрьолих постави двама агенти от тайните служби на входа на хотела, шестима във фоайето и още осем на различни места в залата. Още четирима завардиха служебния вход за доставчиците, откъдето щеше да влезе Армстронг. Дискретни видеокамери, всяка свързана с отделен магнетофон, оглеждаха всяка педя от фоайето на хотела. Камерите бяха синхронизирани с централен компютър, така че записът на всяка една от тях да може да се съпоставя по време със записите на останалите, съставяйки единна картина за случващото се във всички охранявани помещения.

Списъкът на поканените се състоеше от хиляда имена. Ноемврийското време не позволяваше те да бъдат карани да чакат отвън на тротоара, а и естеството на събитието беше такова, че изискваше максимално ненатрапчиви мерки за сигурност; ето защо организаторите решиха да приложат зимния протокол. Това означаваше гостите да бъдат въвеждани във фоайето на хотела през временен метален детектор, монтиран на входната врата, веднага след слизането си от лимузината, след което да разговарят и да общуват помежду си във фоайето, докато изчакват всеки своя ред да преминат през по-строгата проверка на входа на балната зала. Там охраната щеше да преглежда напечатаните им поименни покани и да изисква от всекиго документ за самоличност със снимка; в допълнение всяка покана щеше да бъде поставяна за миг с лицето надолу върху малък стъклен плот, преди да бъде върната на приносителя за спомен. Под стъклото видеокамера, също синхронизирана с централния компютър, щеше да отбелязва с точност до секунда времето на пристигане на всеки от поканените. Накрая, преди да пристъпят в балната зала, щяха да минат през втори метален детектор. Екипите на Фрьолих бяха инструктирани да бъдат бдителни, но максимално любезни; да се шегуват с гостите и изобщо да се държат така, сякаш охраняват не Армстронг от тях, а тях самите от някаква неясна, но твърде вълнуваща заплаха.

През цялото време Фрьолих не откъсваше очи от мониторите, опитвайки се да съзре нечие лице, което да не е на място сред тази тълпа. Не видя такова, но това обстоятелство ни най-малко не я успокои. От Ричър нямаше и следа. Тя така и не можеше да реши дали да се чувства облекчена или притеснена от това. Дали изобщо се е заел със задачата? — запита се тя. За миг си каза, че може би трябва да разпространи описание на външността му сред своя екип, но веднага се разколеба. Това нямаше да е честно към него, а и към нея самата. Какъвто ида е резултатът, трябва да го знам — каза си тя.

Лимузината на Армстронг и канонерката с охраната влязоха в пространството пред служебния вход на хотела половин час след началото на приема, през което време гостите вече бяха изпили по една-две чаши евтино шампанско и изяли по толкова от изсъхналите хапки, колкото бяха успели да награбят от подносите.

Личната му тричленна охрана го преведе през една странична врата в залата и през цялото време на мероприятието гледаше да не нарушава триъгълната конфигурация в радиус от максимум три метра около него. Физическото му присъствие на приема бе определено на точно два часа, което, преведено във време за личен контакт, означаваше точно по седем секунди на гост. Ако дарителите просто изчакваха реда си между две въжета, седем секунди биха представлявали цяла вечност, но днешното събитие бе организирано по схемата на свободния достъп, така че ситуацията беше различна.

Един опитен политик по време на кампания бързо се научава при ръкостискане да хваща ръката на другия леко накриво, за горната част на китката, вместо за дланта; в този жест има нещо приятно забързано и делово — при толкова много поддръжници трябва да бързам, братле, да ме прощаваш! — като при това се предоставя изцяло на активната страна свободата да прекъсне контакта, когато си иска, без другият да може да направи нищо по въпроса. Ала при събитие като днешното подобна тактика не подхождаше. Армстронг трябваше да се ръкува като хората и при това да не се задържа твърде на едно място, за да осигури всекиму полагащите се седем секунди. Някои от гостите се задоволяваха с малко, но други можеха да стискат ръката му до безкрай, като го заливаха с многословни поздравления, сякаш бяха първите, току-що научили за изборната победа. Имаше и такива, които се ръкуваха с две ръце, втората обикновено вкопчена в лакътя му или малко по-надолу. Или пък си носеха собствени фотоапарати и държаха някой от околните да ги снима с него. Някои изглеждаха разочаровани, че съпругата му не е с него тази вечер. Други напротив. Една жена толкова му се зарадва, че не спря да друса ръката му поне десетина-дванайсет секунди, като при това го дръпна към себе си и прошепна нещо в ухото му. Беше неочаквано яка за жена и без малко не го повали на пода. Той не я чу какво точно му шепне; като нищо можеше да е и номерът на хотелската й стая. Иначе беше височка и стройна, с тъмна коса и ослепителна усмивка, тъй че той не намери сили да и се разсърди. Просто отвърна на усмивката й и продължи напред. Бодигардовете му дори не трепнаха.