Лий Чайлд - Утре ме няма

— Най-много от всичко обичали да пленяват снайперистите ни — продължи тя. — Мразели ги. Снайперистите винаги са мразени може би заради начина, по който убиват. Майка ми очевидно се тревожела много за баща ми. И за по-малкия си брат. Те излизали през повечето нощи по ниските хълмове с електронния мерник. Не много далеч. На около стотина метра, колкото да открият подходящ ъгъл. Или малко повече. Достатъчно далеч, за да са ефективни, и достатъчно близо, за да са в безопасност. Само че никъде не било истински безопасно. Били уязвими навсякъде. А нямало как да не излизат. Заповедта била да стрелят по врага. Намерението им било да убиват пленниците. Смятали, че това е милост за тях. Ужасно време. Тогава майка ми вече била бременна. С мен. Била съм зачената в каменен окоп, изсечен в скалите на долината Коренгал, под шинел от края на Втората световна война и върху други два, може би още по-стари. Майка ми казва, че по тях имало дупки от куршуми, вероятно от Сталинград.

Не казах нищо. Светлана гледаше пред себе си. Лайла сложи длани на масата, сплете пръсти и продължи разказа си:

— В продължение на около месец баща ми и вуйчо ми се връщали всяка сутрин невредими. Били добър екип. Може би най-добрият.

Светлана продължаваше да гледа напред. Лайла свали дланите си от масата и замълча за момент. После се изправи и изпъна рамене. Промяна в темпото. Смяна на темата.

— По онова време в Афганистан имало американци — каза тя.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Какви американци?

— Военни. Не били много и не били там постоянно.

— Така ли мислиш?

Тя отново кимна.

— Американската армия определено е присъствала там. Съветският съюз им бил враг, муджахидините били техни съюзници. Студена война чрез посредници. Президентът Рейгън бил много доволен, че Червената армия се изтощавала. Това било част от антикомунистическата му стратегия. И се радвал на възможността да плени някои от оръжията ни за целите на разузнаването. Изпращали екипи. От специалните части. Идвали и си отивали. И една вечер през март 1983-та един от тези екипи открил баща ми и вуйчо ми и взели карабината им.

Мълчах.

Лайла продължи:

— Загубата на оръжието, разбира се, била поражение. По-лошото обаче било, че американците предали баща ми и вуйчо ми на местните жени. Не е било нужно да постъпват така. Очевидно е, че баща ми и вуйчо ми е трябвало да мълчат, защото американското присъствие по онова време било тайна. Можели са обаче да ги убият там наместо, бързо, лесно и тихо. Предпочели да не го правят. Майка ми чувала писъците им целия следващ ден и цялата нощ. На съпруга й и на брат й. В продължение на шестнайсет, осемнайсет часа. Тя твърди, че дори в онези ужасни писъци различавала гласовете им.

Озърнах се в сумрака на „Четири сезона“, наместих се на стола и казах:

— Съжалявам, но не ти вярвам.

— Говоря истината — възрази Лайла Хот.

Поклатих глава.

— Служил съм в американската армия. Бях военен полицай. Общо взето, знаех къде изпращат хората. Мога да кажа, че по онова време в Афганистан не е имало американски военни. Не и тогава. Не и в онзи конфликт. Той беше чисто местен.

— Само че сте имали свое куче в битката.

— Разбира се. Като вас във Виетнам. Имаше ли Червената армия присъствие там?

Въпросът беше реторичен и само в подкрепа на аргумента ми, но Лайла Хот го възприе сериозно. Наведе се към майка си през масата и й заговори бързо на чужд език, който реших, че е украински. Очите на Светлана се разшириха леко и тя наклони глава, сякаш си спомняше някаква дребна, никому неизвестна историческа подробност. Заговори на дъщеря си бързо и тихо, после Лайла направи малка пауза, колкото да се съсредоточи за превода.

— Не, не сме изпращали наши военни във Виетнам, защото бяхме уверени, че нашите комунистически другари от Народната република ще могат да се справят и без чужда помощ. И, както казва майка ми, те се справили, и то чудесно. Малките мъже по пижами победили голямата зелена машина.

Светлана Хот се усмихна и кимна.

— А после някакви козари я наритаха здравата — казах аз.

— Така е. Но със сериозна чужда помощ.

— Това не е вярно.

— Но признаваш, че е била осигурявана материална помощ, нали? На муджахидините. В пари и оръжия. И най-вече ракети земя-въздух.

— Като във Виетнам, но наопаки.

— Виетнам е отличен пример. Защото не може да не знаеш, че Съединените щати не са изпращали военна помощ никъде по света, без да изпратят и така наречените военни съветници.