Лий Чайлд - Утре ме няма

Спрингфийлд дойде с мен до фоайето. Мълчеше. Като че ли репетираше нещо. Спрях и изчаках да ме настигне.

— Наистина трябва да се откажеш — заяви с неохота той.

— Защо? След като той дори не е бил там? — попитах.

— Защото, за да докаже, че не е бил, ще поискаш да узнаеш къде е бил. А е по-добре изобщо да не знаеш.

Кимнах.

— Това се отнася и за теб, нали? Защото и ти си бил там с него. Бил си навсякъде, където е бил и той.

Той кимна в отговор.

— Просто се откажи. Наистина не можеш да си позволиш да обърнеш камъка, който не трябва.

— Защо?

— Защото, ако го направиш, ще бъдеш заличен. Ще престанеш да съществуваш. Ще изчезнеш физически и всякак. Знаеш, че в наши дни такива неща се случват. Живеем в съвсем различен свят. Ще ми се да кажа, че бих помогнал в процеса, но няма да ми дадат шанс. Никакъв. Защото най-напред с теб ще се заемат други хора. Аз ще съм толкова назад на опашката, че когато ми дойде редът, и актът ти за раждане ще е изчезнал безследно.

— Какви други хора?

Той не отговори.

— Властите?

Не отговори.

— Онези, федералните ли?

Той не отговори. Обърна се и тръгна към асансьорите. Излязох на тротоара на Седмо Авеню и телефонът на Леонид отново зазвъня в джоба ми.

Застанах на Седмо Авеню, с гръб към трафика, и натиснах копчето за свързване на телефона на Леонид. Чух мекия глас на Лайла Хот в ухото си.

— Ричър?

— Аз съм.

— Трябва спешно да те видя.

— За какво?

— Мисля, че майка ми е в опасност. Може би и аз самата.

— Каква опасност?

— Трима мъже са идвали на рецепцията и са задавали въпроси. Докато сме били навън. Мисля, че и стаите ни са били претърсвани.

— Какви трима мъже?

— Не знам. Ясно е, че не са се представили.

— Защо го казваш на мен?

— Защото са се интересували и за теб. Моля те, ела да поговорим.

— Сърдиш ли се за Леонид? — попитах.

— Не и при тези обстоятелства. Мисля, че е било злощастно съвпадение. Ела, моля те.

Не отговорих.

— Ще съм ти много благодарна за помощта — добави тя.

Говореше учтиво, умолително, малко стеснително, дори срамежливо. Като просител. Независимо от това обаче нещо друго в гласа й ме накара да си дам сметка, че на толкова красива жена мъж сигурно бе отказвал за последен път преди десетилетие. Имаше и някаква едва доловима заповедна нотка, като че ли всичко вече бе договорено, като че ли искаше, защото знаеше, че ще го получи. Откажи се, беше ми казал Спрингфийлд и, разбира се, трябваше да го послушам. Вместо това обаче обещах на Лайла Хот:

— Ще бъде във фоайето на хотела ти след петнайсет минути.

Мислех, че като избегна хотелската й стая, ще проявя достатъчна предпазливост срещу евентуални усложнения. После затворих и се запътих право към такситата пред „Шератън“.

Фоайето на „Четири сезона“ беше разделено на няколко отделни пространства на две отделни нива. Открих Лайла Хот и майка й на една маса в ъгъла, ограден с дървени прегради, който денем би могъл да служи за чайна, а през нощта би могъл да е бар. Бяха сами. Леонид го нямаше. Огледах се наоколо и не видях човек, за когото да си струва да се безпокоя. Никакви мъже с необичаен вид и с костюми на средна цена, никакви типове, преструващи се, че четат сутрешния вестник. Никакво видимо наблюдение. При това положение се настаних на стол до Лайла, срещу майка й. Лайла беше с черна пола и бяла блуза. Като сервитьорка, само че платът, кройката и елегантността не бяха по джоба на сервитьорките. Очите й бяха като два светли лъча в мрака, сини като тропическо море. Светлана беше с друг безформен пеньоар, този път кафяв. Очите й гледаха безизразно. Кимна неразбиращо, когато седнах. Лайла протегна ръка и се ръкува с мен съвсем официално. Контрастът между двете жени беше огромен във всяко отношение. Възраст и външен вид — да, но също така и енергия, жизненост, възпитание, характер.

Настаних се и Лайла веднага заговори по същество.

— Донесе ли компютърната памет?

— Не — отвърнах, макар че тя беше в джоба ми заедно с четката за зъби и телефонът на Леонид.

— Къде е?

— Другаде.

— На сигурно място ли е?

— Напълно.

— Защо дойдоха тук тези мъже? — попита тя.

— Защото ровиш в неща, които все още са секретни — отговорих аз.

— Но служителят от управление „Човешки ресурси“ беше ентусиазиран.

— Защото си го излъгала.

— Моля?

— Казала си му, че става въпрос за Берлин. Това не е истина. През 1983-та в Берлин не беше празник, но пък и положението беше стабилно. Град, замръзнал във времето, емблема на Студената война. Може да е имало спречквания между ЦРУ, КГБ, британците и Щази, но американската армия не се е намесвала в истинския смисъл на думата. За нашите момчета това си беше туристическа дестинация. Вземаш влака, за да видиш Стената. Страхотни барове, страхотни проститутки. Оттам са минали може би десет хиляди души с името Джон, но те не са правили друго, освен да харчат пари и да се заразяват с трипер. Във всеки случай не са участвали в сражения и не са получавали медали. Следователно, да се проследи един от тях е почти невъзможно. Може би от „Човешки ресурси“ са били готови да отделят малко време, в случай че въпреки всичко се получи някакъв резултат. От самото начало обаче задачата е била нелепа. Не е било възможно Сюзан Марк да се добере до положителен резултат. Не е възможно да е открила нещо, заради което да си е струвало да пътувате дотук. Просто не е възможно.