Лий Чайлд - Утре ме няма

— Беше добро оръжие — отбелязах.

Лайла Хот отново се усмихна. После обаче усмивката й изчезна. Положението се влошило. Стабилността траяла само година. Неизбежна награда за добрите резултати на съветската пехота била да й възложат още по-опасни задачи. Както навсякъде по света, както винаги в историята. Не ви изпращат у дома с потупване по рамото. Вместо това ви връчват географска карта. Ротата на Светлана била една от многото, на които заповядали да се придвижи на североизток до долината Коренгал, дълга около десет километра. Долината била единственият проходим изход от Пакистан. Планината Хиндукуш се издига вляво, гола и непристъпна, вдясно е веригата Абас Гар. Десеткилометровата долина помежду им била основният снабдителен път за муджахидините през северозападната граница и този път трябвало да бъде прекъснат.

— Преди повече от сто години британците написали книга за операциите в Афганистан — продължи Лайла. — Заради империята им. В книгата се казва, че ако искате да предприемете офанзива, първото нещо, което трябва да планирате, е неизбежното отстъпление. Там пише още, че трябва да запазите последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените. Ротните командири били чели тази книга. На политическите комисари било казано да не я четат. Било им обяснено, че британците са се провалили единствено заради идеологическата им нестабилност. Съветската идеология била чиста и заради това успехът бил гарантиран. С тази заблуда започва нашият Виетнам.

Пробивът по долината Коренгал, подкрепен от авиация и артилерия, бил успешен първите пет километра.

Следващите два километра били превземани метър по метър в сражения с враг, който изглеждал жесток на войниците и странно сдържан на офицерите.

Офицерите се оказали прави.

Било капан.

Муджахидините изчакали снабдителните линии на съветската армия да се разпрострат на шест километра и ги ударили. Доставките с хеликоптери били невъзможни заради непрекъснатия обстрел с доставени от американците ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Координирани нападения отрязали всякакви връзки на атакуващите. Към края на 1982 г. няколко хиляди съветски войници били изоставени в дълга поредица импровизирани лагери. Зимата била ужасна. В долината между планинските вериги духал непрекъснато леден вятър. И навсякъде имало храсти бодлива зеленика. Красиви и живописни в подходящи условия, но не и за войници, принудени да действат сред тях. Издавали дразнещ шум на вятъра, ограничавали подвижността, разкъсвали униформи и човешка кожа.

После афганистанците започнали изтощителни атаки.

Вземали пленници — по един и по двама.

Съдбата им била кошмарна.

Лайла цитира по памет една мрачна творба на Ръдиард Киплинг за провалени офанзиви и стенещи, изоставени на бойното поле жертви, и за жестоки афганистански с ножове: Когато си ранен и изоставен в равнините на Афганистан и дойдат жените, за да изрежат каквото е останало, просто прегърни карабината и си пръсни мозъка, и иди при своя бог като войник.

После Лайла ми каза, че онова, което било вярно още по времето на разцвета на Британската империя, било вярно и в края на двайсети век, дори по-лошо. Изчезвали пехотинци и после, след няколко часа в мрака, зимният вятър донасял писъците им от невидими вражески лагери наблизо. В началото писъците били отчаяни и постепенно и неизменно заприличвали на безумен вой на оплаквачки. Понякога продължавали по десет-дванайсет часа. Повечето трупове не били откривани. Понякога им ги връщали без длани или стъпала, или без цели крайници, без глави или уши, или очи, или носове, или пениси.

Или без кожа.

— Някои били одирани живи — продължи Лайла. — Отрязвали клепачите им и заклещвали главите им надолу, така че да гледат как отделят кожата им — първо от лицето, после от тялото. Студът донякъде намалявал болката и пречел на жертвите да издъхнат от ужас твърде бързо. Понякога процесът траел наистина дълго. Друг път ги изпичали живи. Парчета печено месо често се появявали около нашите лагери. Първо войниците смятали, че местни хора им подхвърляли храна от съчувствие, после разбрали.

Светлана Хот гледаше втренчено пред себе си, без да вижда каквото и да било, още по-мрачна отпреди. Може би тонът на гласа на дъщеря й будеше спомени. Несъмнено беше много убедителна. Лайла не беше преживяла събитията, за които разказваше, но всичко звучеше, сякаш го бе видяла с очите си. Като че ли е било вчера. Вече бе преодоляла дистанцията на времето. Мина ми през ум, че от нея би станал добър писател. Притежаваше дарбата на разказвач.