Лий Чайлд - Утре ме няма

Харесваше ми обаче. Беше прилична. И най-важното, бях я купил по своя воля.

В десет и половина се върнах във фоайето на „Шератън“. Седнах. Около мен имаше хора с куфари. Половината си тръгваха и чакаха автомобили. Половината пристигаха и чакаха да им дадат стаи.

Към десет и четирийсет бях разгадал какво е 600–82219–D.

Станах от стола и тръгнах според указанията на гравираните месингови знаци към бизнес центъра на „Шератън“. Нямаше как да вляза. Трябваше да имам ключ от хотелска стая. Повъртях се три минути около вратата и най-накрая дойде някакъв тип. Беше с костюм и изглеждаше нетърпелив. Престорих се, че трескаво ровя в джобовете на панталоните си и после се отдръпнах с извинение. Бизнесменът отвори вратата с ключа си, влезе и аз се вмъкнах след него.

В стаята имаше четири еднакви работни места. Бюро, стол, компютър и принтер. Седнах възможно най-далеч и натиснах спейсбара, за да махна скрийнсейвъра от екрана. Дотук добре. Разгледах иконките, но не схванах почти нищо. Открих обаче, че ако задържа показалеца на мишката над тях, все едно се колебаех или размишлявах, отстрани излиза балонче с обяснение. Така открих приложението „Интернет експлорър“ и чукнах върху иконката два пъти. Твърдият диск зажужа и браузърът се появи на екрана. Доста по-бързо, отколкото предния път, когато използвах компютър. Може би технологиите наистина се развиваха. На страницата се появи препратка към „Гугъл“. Чукнах там и се появи страницата за търсене. И отново много бързо. Написах Армейски разпоредби в диалоговата кутийка и натиснах „въведи“. Екранът се промени веднага и ми предостави купища нови възможности.

През следващите пет минути щраках, прелиствах и четях.

Върнах се във фоайето в единайсет без десет. Сега столът ми беше зает. Излязох на тротоара и застанах на слънце. Очаквах Сансъм да дойде с лимузина и да влезе през парадния вход. Той не беше рок звезда, нито президент. Не би влязъл през кухнята или входа за доставки. За него най-важно беше да го виждат. Необходимостта да влиза незабелязано беше награда, която още не беше спечелил.

Денят беше горещ. Но улицата беше чиста. Не вонеше. На ъгъла, южно от мен, стояха две ченгета, а още две — на ъгъла северно от мен. Стандартно разположение на силите в центъра на града с готовност за действие и вдъхващо доверие. Не непременно полезно обаче предвид обхвата на потенциалните заплахи. Край мен заминаващите си гости на хотела се качваха в таксита. Ритъмът на града продължаваше да пулсира безмилостно. Трафикът по Седмо Авеню се движеше, спря на светофара, после пак тръгна. Пешеходците се трупаха по ъглите и после се втурваха към отсрещния тротоар. Свиреха клаксони, ръмжаха камиони, слънцето се отразяваше от високите прозорци и пърлеше безмилостно улицата.

Сансъм пристигна с лимузина в единайсет и пет. Колата бе с местна регистрация, което означаваше, че по-голямата част от пътя е изминал с влака. Малко по-малко удобно за самия него, но и по-малко коментари, отколкото ако пътува с кола или самолет. В една предизборна кампания всичко е от значение. Политиката е минно поле. Спрингфийлд слезе от предната дясна врата още преди колата да е напълно спряла, след което Сансъм и съпругата му слязоха отзад. Останаха секунда на тротоара, готови да се държат любезно, ако има посрещани пред хотела, и да не бъдат разочаровани, ако няма. Огледаха физиономиите и видяха моята. Сансъм доби леко учуден вид, а жена му — тревожен. Спрингфийлд понечи да тръгне към мен, но Елспет го спря с едва забележим жест. Реших, че се е самоназначила за служител по контрола на щетите, предизвикани от мен. Ръкувахме се като стари приятели. Не каза нищо за ризата ми. Вместо това се наклони напред и попита:

— Необходимо ли е да говориш с нас?

Перфектно зададен въпрос от съпруга на политик. Тя вложи всевъзможни значения в думата „необходимо“. Интонацията й ме превръщаше едновременно в опонент и сътрудник. Все едно ми каза: Знаем, че имаш информация, която може да ни навреди, и те ненавиждаме заради това, но ще сме ти много благодарни, ако проявиш достатъчно разбиране, за да я обсъдиш най-напред с нас, преди да я направиш публично достояние.

— Да, необходимо е — отвърнах.

Спрингфийлд се намръщи, но Елспет се усмихна, сякаш току-що й бях обещал сто хиляди гласа, улови ме за ръка и ме поведе навътре. Персоналът на хотела не знаеше и не искаше да знае кой е Сансъм, освен че щеше да говори пред групата, която плащаше солидна сума за залата, така че впрегнаха целия си възможен изкуствен ентусиазъм и ни въведоха в уединен салон, където донесоха бутилки хладка газирана вода и кани слабо кафе. Елспет пое ролята на домакиня. Спрингфийлд мълчеше. Сансъм прие разговор по мобилния си телефон с шефа на екипа си от Вашингтон. Разговаряха четири минути за икономическата политика и още две за програмата следобед. От разговора ми стана ясно, че Сансъм се връща във Вашингтон веднага, защото го чака много работа. Обядът в Ню Йорк беше попътен бърз удар, нищо повече. Като попътен грабеж.