Лий Чайлд - Утре ме няма

И коя, по дяволите, беше Лайла Хот?

Задавах си тези въпроси през цялото време, докато ме друсаше автобусът, по време на дългото чакане на Юниън Стейшън, а после престанах, когато влакът тръгна на север. Не можех да стигна до никакъв отговор, а и вече започнах да мисля за нещо друго. Мислех си къде ли точно в Ню Йорк е искала да отиде Сюзан Марк. Пристига от южна посока, оставя колата си и тръгва към целта с метрото. Тактически погледнато, умен ход, а и вероятно не е имала друг избор. Не би стояла със зимното яке в колата — било е много топло. Може би го бе оставила на задната седалка или по-вероятно в багажника заедно с чантата и револвера, така че да са скрити от любопитни погледи. Заради това е решила да паркира, да излезе от колата и да се приготви за битката на спокойствие.

Не обаче много далеч. Не на много голямо разстояние от крайната цел. Защото по пътя се е забавила. Закъсняла е сериозно. Затова, ако целта й е била горната част на града, щеше да остави колата някъде в центъра. Беше я оставила в долната част. В Сохо. Вероятно се е качила на влака една спирка преди мен, на Спринг Стрийт. Продължаваше да е на мястото си и след Трийсет и трета улица. После дойде развръзката. Ако не беше дошла, може би щеше да премине с метрото „Гранд Сентръл“ и да слезе на Петдесет и първа улица. Или на Петдесет и девета. Не по-нататък обаче. Шейсет и осма беше прекалено далеч. Съвсем друг квартал. Ако целта й беше някъде там, щеше да мине през тунела „Линкълн“, а не „Холанд“ и щеше да паркира някъде по-нататък, в северна посока. Защото е бързала. Значи Петдесет и девета улица е крайната възможна граница. Реших обаче, че където и да е отивала, е смятала да отмине малко и после да се върне. Психиката на аматьора. Идваш от юг, подминаваш целта, после я приближаваш от север. И се надяваш да завариш опонентите си с гръб към теб.

Нарисувах мислен правоъгълник — от Четирийсет и втора до Петдесет и девета улица, от Пето до Трето Авеню. Шейсет и осем квадрата между улиците. И какво има там?

Около осем милиона най-различни неща.

Престанах да мисля за тях много преди да стигнем Филаделфия. Вниманието ми отвлече момичето от другата страна на пътеката между седалките. На двайсет и няколко, невероятна гледка. Може би фотомодел, може би актриса, може би просто смайващо красива адвокатка или лобистка. Истинско бебче, както би се изразил футболист от Южна Калифорния. Това отново ме накара да се замисля за Питър Молина и явното противоречие — защо някой, който е достатъчно сериозен професионалист да използва инструмент за изнудване, ще използва този инструмент срещу източник на информация, от който няма никаква полза?

Шефът ни води цял екип. Ню Йорк има шест главни входа за публичния транспорт — летищата „Нюарк“, „Ла Гуардия“ и „Джей Еф Кей“ плюс Пенсилвания Стейшън и „Гранд Сентръл“, плюс автогарата „Порт Оторити“. „Нюарк“ има три терминала, „Ла Гуардия“ има три, плюс още един за вътрешните линии, „Джей Еф Кей“ има осем, Пенсилвания Стейшън е голяма, „Гранд Сентръл“ е огромна, „Порт Оторити“ е като мравуняк. Всеки смислен опит да се наблюдава всичко това би изисквало минимум четирийсет души. Осемдесет и повече, ако трябва наблюдението да е денонощно. Осемдесет души са армия, не екип. Така че слязох от влака само с нормалната предпазливост.

Която за щастие се оказа достатъчна.

Мигновено видях преследвача си. Беше се облегнал на една колона в средата на Пенсилвания Стейшън, обзет от физическата неподвижност, която настъпва, когато сте се подготвили за дълго чакане. Стоеше на едно място, а светът около него се движеше трескаво като водовъртеж. Държеше мобилен телефон до бедрото си. Беше висок и слаб. Млад, може би на трийсет. На пръв поглед нищо впечатляващо. Имаше бяла кожа, бръсната глава и едва набола рижа брада. Нищо особено. Може би беше малко по-страшен от средния ловец на автографи, но не много. Носеше шарена риза и кожено яке, което би трябвало да е кафяво, но на светлината вътре изглеждаше оранжево. Следеше тълпата с очи, които отдавна се бяха уморили и отегчили.

Гарата гъмжеше от хора. Движех се с общия поток — бавно, заклещен между хората. Носех се по течението. Онзи беше на около десет метра пред мен, малко вляво. Очите му не трепваха. Следеше лицата на пътниците във фиксираното зрително поле пред себе си. Аз бях малко встрани от зрителния му обсег — щях да мина като през рамка на детектор на летище.

Забавих крачка и някой ме блъсна отзад. Обърнах се, колкото да се уверя, че не са комбина с преследвача. Не бяха. Зад мен се оказа някаква жена с детска количка с размерите на джип, с две малки деца в нея, може би близнаци. В Ню Йорк има много близнаци. Голям брой възрастни майки, следователно голям брой изкуствени оплождания. Близнаците зад мен ревнаха, може би защото беше късно и им се спеше или може би защото бяха объркани и стъписани от гората от крака около тях. Плачът им се вля в общия шум. Гарата беше облицована с плочи и кънтеше силно.