Лий Чайлд - Утре ме няма

Сансъм замълча за момент, после каза:

— Говорих и с ФБР. Позицията ми в момента позволява да им правя услуги и те полагат усилия да ме държат в течение на нещата. Според полицията в Ню Йорк реакцията ти по този случай е свързана с известно чувство за вина. В метрото си действал доста нападателно. А чувството за вина никога не е основа за добри решения.

— Това е мнението само на една жена, не на полицията.

— А тя греши ли?

Замълчах.

— Няма да ти кажа абсолютно нищо за мисиите — продължи Сансъм.

— Не съм и очаквал такова нещо.

— Но?

— Доколко може да ти навреди всичко, което става?

— Нищо в живота не е само черно или само бяло. Знаеш го. Няма обаче престъпления. А и никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Лов на риба в мътна вода. Аматьорска журналистика за очерняне на хората в най-лошия й вид.

— Не мисля, че е това — възразих. — Сюзан Марк беше изпълнена с ужас, синът й е изчезнал.

Сансъм погледна съпругата си, после пак мен.

— Не знаехме — каза той.

— Не беше съобщено. Той играе футбол за Университета на Южна Калифорния. Преди пет дни излязъл от някакъв бар с момиче и никой не го е виждал оттогава. Предполага се, че е зарязал всичко, за да се забавлява.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— От брата на Сюзан Марк. Вуйчото на момчето.

— Ти обаче не вярваш, че е станало така?

— Съвпаденията ми идват в повече.

— Защо? Момчетата излизат от барове с момичета непрекъснато.

— Ти си родител — казах. — Какво може да те накара да се самоубиеш и какво би те накарало да не го правиш?

Стаята стана още по-тиха. Елспет Сансъм не можа да се въздържи.

— По дяволите!

Погледът на Джон Сансъм стана безизразен — като на добър полеви офицер, който реагира на тактически неблагоприятни събития. Премисляне, прегрупиране, реорганизиране, всичко за секунда, най-много две. Видях го да си припомня събитията от миналото и да взема категорично решение.

— Съжалявам за положението на семейство Марк каза той. — Наистина. Бих помогнал, ако можех. Но не мога. Нищо от кариерата ми в „Делта Форс“ не може да бъде открито чрез „Човешки ресурси“. Абсолютно нищо. Или става дума за съвършено различно нещо, или някой търси в грешна посока.

— Къде иначе биха търсили?

— Знаеш къде. И знаеш, че дори няма да успеят да се доближат дотам. Който знае достатъчно, за да иска документацията на „Делта Форс“, щеше да е наясно къде да я търси. Несъмнено. Следователно тук специалните части нямат нищо общо. Няма как да имат.

— Какво друго би могло да е тогава?

— Нищо. При мен няма нищо, за което да се хванат.

— Наистина?

— Наистина. Сто процента. Не съм идиот. Не бих се захванал с политика, ако в миналото ми имаше и най-малък проблем. Не бих стигнал дотук. Нямам дори глоба за паркиране.

— Добре — кимнах.

— Съжалявам за жената в метрото.

— Добре — повторих.

— Сега обаче наистина трябва да тръгваме. Трябва да измъкнем доста пари.

— Чувал ли си някога името Лайла Хот? — попитах.

— Лайла Хот? — повтори Сансъм. — Не, не съм чувал това име.

Гледах го в очите и бях убеден, че казва абсолютната истина и че едновременно с това ме лъже безогледно.

Пресякох фоайето на хотела и минах покрай Спрингфийлд. Бях се запътил към изхода, той излизаше от ресторанта. Зад него видях кръгли маси със снежнобели покривки, с цветя в средата. Спрингфийлд ме погледна без никаква изненада. Сякаш оценяваше уменията ми и ги намираше за удовлетворителни. Сякаш се бях добрал до шефовете му в очакваното от него време. Не много бързо, не много бавно, а точно по средата на периода, в който бе предвидил това да стане. Хвърли ми поглед, в който се четеше професионалната му оценка, и отмина, без да каже дума.

Върнах се в Ню Йорк по същия начин, по който го бях напуснал, но в обратен ред. Такси до автогарата в Грийнсбъро, автобус до Вашингтон, после влак. Пътуването ми отне цял ден и част от вечерта. Автобусите не бяха добре координирани с железопътния транспорт, защото, когато пристигнах във Вашингтон, за първите два влака не бяха останали билети. През цялото време на пътуването мислех. Първо, какво беше казал Сансъм и после, какво не беше казал. Нищо в живота не е само черно или само бяло. Няма обаче престъпления. И никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Това не беше отричане на съмнителни дейности. По-скоро приличаше на обратното. На признание. Но смяташе, че не е прекрачил границите на допустимото. Няма обаче престъпления. И беше абсолютно убеден, че подробностите са заключени на сигурно място, завинаги. Съвсем нормална позиция за бивш военен. Съмнителен беше голяма дума за всички нас. Десет букви и куп възможни последствия. Бях сигурен, че и собствената ми кариера не би издържала на едно по-внимателно взиране. Не се притеснявам от това, но, общо взето, съм доволен, че подробностите са заключени. Очевидно и Сансъм мислеше същото. Аз знаех какви са подробностите около мен. А какви бяха неговите? Изглежда, е нещо, което би могло да го компрометира. Или лично, или като кандидат, който ще се явява на избори. Или в крайна сметка и двете. Федералните агенти го казаха съвсем ясно. Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било. Тоест има неща, които биха му навредили, иначе защо изобщо се бяха намесили федералните?