Лий Чайлд - Утре ме няма

Минах леко вляво с идеята да се приближа до наблюдателя. Стигнах почти до края на потока пътници и попаднах в полезрението му. Очите му бяха яркосини, но замъглени от умора. Не реагира. Поне не в началото. После, след една много дълга секунда, зениците му сякаш се разшириха малко повече, той вдигна телефона и натисна копче, за да освети екрана. Погледна го. Погледна мен. Устата му увисна от изненада. В този момент бях на около метър и нещо от него.

Тогава припадна. Спуснах се напред, улових го и го положих внимателно да легне. Добър самарянин, който помага при внезапно възникнал медицински проблем. Поне това видяха хората. Защото те виждат, каквото искат да видят. Ако обаче някой наблюдаваше по-внимателно, щеше да забележи, че преди младежът да се свлече, направих леко движение напред. Щеше още да забележи, че дясната ми ръка се протегна да го подкрепи само миг, след като лявата беше нанесла светкавичен удар в слънчевия му сплит, много силен, но невидим, скрит между моето тяло и неговото.

Хората обаче виждат това, което искат да видят. Така е било, така и ще бъде. Приклекнах над мъжа като отговорен гражданин — както трябваше да изглежда. Жената с двойната количка мина покрай мен. После се събра малка тълпа от сериозно загрижени хора. Репутацията на Ню Йорк като враждебен град е незаслужена. Жителите му по принцип са готови да помагат. До мен приклекна някаква жена. Останалите гледаха с искрена тревога. Виждах краката и обувките им. Мъжът с коженото яке лежеше по гръб. Гърдите му се тресяха от конвулсии, бореше се отчаяно да си поеме дъх. Така се получава след силен удар в слънчевия сплит. Много прилича на инфаркт или друго подобно медицинско състояние.

Жената до мен попита:

— Какво се случи?

— Не знам — отговорих. — Просто падна. Очите му се обърнаха.

— Трябва да повикаме линейка.

— Изпуснах телефона си — казах.

Жената започна да рови из чантата си.

— Момент — казах, — може да е получил пристъп.

Трябва да проверим дали няма картичка.

— Пристъп?

— Припадък. Като епилепсия или нещо подобно.

— Каква картичка?

— Носят ги със себе си. Картички с инструкции какво да се прави в случай на пристъп. Например да не се допусне да си прехапят езика. А може да си носи и лекарство. Проверете му джобовете.

Жената протегна ръка и потупа джобовете на якето му отвън. Имаше малки длани с дълги пръсти и множество пръстени. Външните му джобове бяха празни. Съвсем празни. Жената разгърна якето и провери вътре. Наблюдавах я внимателно. Ризата му не приличаше на нищо, което някога съм виждал. От изкуствена материя, на ярки цветя. Якето беше евтино и кораво. С изкуствена подплата. Имаше вътрешен етикет с орнаменти, написан на кирилица.

Вътрешните джобове също бяха празни.

— Панталоните — подхвърлих. — Бързо!

— Не мога да направя това — каза жената.

Някакъв деен човек се спусна и претърси джобовете на панталоните му. И там нямаше нищо. После с помощта на същите тези джобове го обърна първо на едната, после на другата страна, за да провери задните — и там нямаше нищо.

Нищо, никъде. Нямаше портфейл, нямаше документи — нищо.

— Така — обадих се, — по-добре да извикаме линейка. Виждате ли телефона ми?

Жената се огледа наоколо, после мушна пръсти под лакътя на падналия и извади отдолу телефона му. При движението натисна бутон и екранът се освети. Там беше снимката ми — голяма и очебийна. Беше станала по-добре, отколкото очаквах. По-добра от онази, която индиецът ми направи в магазина. Жената я погледна. Знаех, че хората слагат на телефоните си снимки. Виждал съм. Съпруг, съпруга, кучета, котки, деца. Като интернет страница по подразбиране или екранен тапет. Може би жената си помисли, че съм суетен егоист, който държи на екрана на телефона си собствената си снимка. Все едно, подаде ми апарата. По това време дейният гражданин вече набираше номера за спешни повиквания. Станах и се отдръпнах леко.

— Отивам да намеря полицай.

Отново се мушнах в реката от хора и се оставих тя да ме отнесе към вратата, на тротоара, в тъмнината и далеч оттук.

Сега вече не бях онзи човек. Единственият на света, който няма мобилен телефон. Спрях в горещия мрак три преки по-нататък, на Седмо Авеню, за да разгледам плячката си. Продукт на „Моторола“. Сива пластмаса, обработена така, че да прилича на метал. Поиграх си с менютата и открих, че няма други снимки освен моята. Бях излязъл доста добре. Пресечката на Осмо Авеню, яркото сутрешно слънце, аз, спрял намясто, за да се обърна към хората, които бяха извикали името ми. Личаха много подробности, от главата до петите. Явно участваха много мегапиксели. Чертите ми се виждаха отчетливо, а и изглеждах доста добре предвид факта, че не бях спал. Наблизо имаше коли и няколко пешеходци, които създаваха усещането за мащаб — като линията, която рисуват на стената зад полицейските портрети. Стойката ми беше точно такава, каквато я виждам в огледалото. Много характерна.