Лий Чайлд - Утре ме няма

Не го слушах особено внимателно. Вместо това броях часовете. Близо четирийсет и осем, след като Сюзан Марк бе пропуснала крайния срок. Защо още не е открит трупът на Питър?

Тогава се появи Тереза Лий с новини.

Преди всичко друго обаче Лий трябваше да се оправи с Джейк Марк. Качи ни до стаята на отдела си на втория етаж и го изслуша, после попита:

— Питър обявен ли е официално за изчезнал?

— Не. Искам да го направя сега — отговори Джейк.

— Не може. Поне не при мен. Изчезнал е в Лос Анджелис, не в Ню Йорк.

— Сюзан беше убита тук.

— Самоуби се тук.

— Охраната на университета не води разследвания за изчезнали, а полицията в града не приема нещата сериозно. Отказват да разберат.

— Питър е на двайсет и две години. Не е дете.

— Не се е появявал повече от пет дни.

— Времето не е толкова важно. Той не живее с родителите си. Кой може да каже, че е изчезнал? Кой може да каже кое при него е нормално и кое не е? Предполага се, че не се обажда на родителите си всеки ден.

— Това е друго.

— Как постъпвате вие в Джърси при такива случаи?

Джейк не отговори.

— Той е пълнолетен — продължи Лий. — Може да се е качил на самолета и да е заминал на почивка. Все едно, че приятелите му са го видели. Знам защо полицията в Ел Ей реагира така.

— Не се е явил на тренировка. Такива неща не се случват.

— Явно току-що се е случило.

— Сюзан е била заплашвана — добави Джейк.

— От кого?

Джейк ме погледна.

— Кажи й, Ричър.

— Има нещо общо с работата й — казах. — Притискали са я за нещо. Мисля, че не е изключено да са я изнудвали чрез сина й.

— Добре — кимна Лий. Огледа се наоколо и откри партньора си Дохърти. Той седеше зад едното от две долепени бюра в далечния край на стаята. После кимна на Джейк. — Напиши пълен доклад. Всичко, което знаеш, и всичко, което мислиш, че знаеш.

Джейк кимна с благодарност и се запъти към Дохърти. Изчаках да се отдалечи и попитах:

— Ще подновиш ли разследването при това положение?

— Не — каза Лий. — Разследването е прекратено и ще си остане прекратено. Защото нищо обезпокоително не се е случило. Този човек е полицай и ние проявяваме колегиалност. Освен това искам до час да го няма.

— Защо, да не се е случило нещо обезпокоително?

Тогава ми съобщи новините.

— Знаем защо Сюзан Марк е дошла тук.

— Защо?

— Ние получихме съобщение за изчезнало лице — отговори Лий. — Изглежда, Сюзан е помагала на някого в някакво разследване, а когато не се е появила, съответното лице я е обявило за изчезнала.

— Какво разследване?

— Нещо лично, струва ми се. Не съм била тук. Колегите от дневната смяна твърдят, че било невинно. Наистина трябва да е, иначе не биха го споменавали пред полицията.

— А защо Джейк Марк не трябва да знае това?

— Ще са ни нужни много повече подробности. Ще ги узнаем по-лесно, ако не е наоколо. Прекалено пристрастен е. Той е от семейството. Ще крещи и ще вика. Виждала съм такива неща и друг път.

— Кое е лицето, което я е обявило за изчезнала?

— От чужда държава, на кратко посещение във връзка с разследването, за което е помагала Сюзан.

— Момент — казах. — Кратко посещение? И се намира в хотел?

— Да — каза Лий.

— „Четири сезона“?

— Да — каза Лий.

— Как е името му?

— Става дума за жена, а не за мъж — каза Лий. — Казва се Лайла Хот.

Беше много късно вечерта, но Лий се обади въпреки това и Лайла Хот се съгласи веднага, без никакво колебание да се срещне с нас в „Четири сезона“. Отидохме с колата на Лий и спряхме край бордюра, до входа за доставки на хотела. Фоайето изглеждаше величествено. Всичко беше в светъл варовик, месинг, кафяви тонове и златист мрамор, нещо средно между приглушена интимност и ярък модернизъм. Лий показа значката си на рецепцията, служителят позвъни горе и после ни посочи асансьорите. Потеглихме към поредния висок етаж, а от начина, по който служителят на рецепцията говори с Лайла Хот, разбрах, че стаята й няма да е нито най-малката, нито най-евтината.

Оказа се, че Лайла Хот не е наела стая, а апартамент. Беше с двойна врата, като онзи на Сансъм в Северна Каролина, но тук нямаше полицай. Само един тих, празен коридор. Тук-там пред вратите бяха оставени използвани подноси, на някои врати бяха окачени табели „Не безпокой“ и поръчки за закуска. Тереза Лий провери пак номера и почука. В продължение на минута не се случи нищо. После лявото крило на вратата се отвори и на прага застана жена, зад която грееше мека жълта светлина. Беше поне на шейсет, може би повече, ниска, едра и тежка, със стоманеносива коса и с най-обикновена скучна прическа. Тъмни очи, с бръчки и торбички. Бяло, плоско лице, месесто, неподвижно, студено. Прикрито, неразгадаемо изражение. Беше облечена с грозен пеньоар от дебел груб плат.