Лий Чайлд - Утре ме няма

Отговорих:

— Да, върнах се с влака.

— Значи Леонид не те е видял. Имаше твоя снимка. Трябваше да те помоли да ми се обадиш по телефона. Горкият, сигурно още стои там.

Тя стана и отиде до шкафа. Към стационарния телефон. Което ми създаде временен тактически проблем. Мобилният телефон на Леонид беше в джоба ми.

По принцип знам как се изключва мобилен телефон. Виждал съм да го правят и самият аз съм го правил няколко пъти. При повечето модели натискаш и задържаш червения бутон повече от две секунди. Апаратът обаче беше в джоба ми. Нямаше как да го отворя и да разбера кой е червеният бутон само с пипане. Ако го извадех пред очите на всички, за да го изключа, щеше да бъде прекалено подозрително.

Лайла Хот набра девет за външна линия и после номера.

Мушнах ръка в джоба си, напипах бутончето за батерията и я откачих. Отделих я от телефона и я обърнах наопаки, за да не направи случаен контакт.

Лайла Хот изчака, после въздъхна и остави слушалката.

— Безнадежден е — каза тя. — Но е много лоялен.

Опитах се мислено да си представя премеждията на Леонид. Полицаи, линейка, вероятно задължително посещение до „Спешна помощ“ в болница „Сейнт Винсънт“. Нямаше документи, може би не знаеше и английски, може би щеше да има проблеми, разпити и задържане. После връщане в хотела.

Нямах представа колко щяха да го задържат.

Не можех да предскажа и колко време щеше да му отнеме да се върне тук.

— Тукашните момчета споменаха името Джон Сансъм — казах аз.

Лайла Хот въздъхна отново и поклати глава — едва доловим жест на раздразнение.

— Инструктирах ги, когато пристигнахме — обясни тя. — Разказах им историята и се разбрахме много добре. Заедно стигнахме до извода, че да утешаваме майка ми е губене на време. Честно казано, шегувахме се по този повод. Един от мъжете четеше вестник — нещо за Сансъм. И каза: „Ето американски войник на име Джон, горе-долу от същото поколение.“ Каза, че може би търсим самия Сансъм. В продължение на ден-два се шегувахме с него. Казвахме: „Хайде да се обадим на Джон Сансъм и да приключваме с това.“ Естествено, беше несериозно, защото шансовете са нулеви. Едно на милион може би. Онези хора също се шегуваха, но постепенно започнаха някак да си вярват. Може би заради последствията, тъй като Сансъм е известен политик.

— Какви последствия? Какво е правила майка ти с онзи войник Джон?

Светлана Хот гледаше в пространството, без да разбира. Лайла Хот седна.

— Майка ми никога не е разказвала подробности за онова време. Разбира се, не може да е било шпионаж. Майка ми не е предател. Казвам го не като лоялна дъщеря, а като реалист. Все още е жива. Значи никога не са я подозирали. Американският й приятел също не е бил предател. Контактите с предателите чужденци са били работа на КГБ, а не на военните. И аз лично се съмнявам, че интересът й е бил романтичен. По-скоро ми се струва, че става дума за някаква помощ, финансова или политическа. И то тайна. Такива са били времената в Съветския съюз. Възможно е обаче да е имало и романтична връзка. Единственото, което ми е казвала, е, че американецът е бил много добър с нея. Тя не обича да разкрива картите си.

— Попитай я пак сега.

— Питала съм я много пъти, както можеш да си представиш. Не иска да говори.

— И смяташ, че Сансъм няма нищо общо?

— Не, не. В никакъв случай. Това беше просто една шега, нищо повече. Освен, разбира се, ако попадаме в категорията „едно на милион“. Което би било наистина удивително, нали? Да се пошегуваш с нещо и то да се окаже истина?

Не казах нищо.

— Мога ли сега аз да ти задам един въпрос? — продължи Лайла Хот. — Сюзан Марк предаде ли ти информацията, предназначена за майка ми?

Светлана Хот се усмихна и отново кимна. Започнах да подозирам, че знае думата „майка“. Като куче, което върти опашка, когато си чуе името.

— Защо мислиш, че Сюзан Марк ми е предала информация? — отвърнах с въпрос аз.

— Защото хората, които наех, ми казаха, че ти си им заявил, че е така. На флаш памет. Изпратиха ми това съобщение и снимката ти, после казаха, че се отказват от задачата. Не знам защо. Плащах им добре.

Раздвижих се на стола и мушнах ръка в джоба си. Порових около разглобения телефон и намерих паметта, която купих от „Рейдио Шак“. Почувствах мекото неопреново калъфче с ноктите си. Извадих го, вдигнах го нагоре и го показах на Лайла Хот.

Тя го погледна хищно както котка гледа птичка.

— Наистина ли е това?

Тереза Лий се раздвижи на стола и ме погледна. Като че ли питаше: Ти ли ще го кажеш, или да го кажа аз? Лайла Хот улови погледа й и попита: